Тримата мускетари

Негово високопреосвещенство взе листчето и прочете бавно, като натъртваше на всяка сричка.

„Приносителят на настоящото е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.

Лагера при Ла Рошел, 5 август, 1628 година

Ришельо“

Като прочете тези два реда, кардиналът се замисли дълбоко, но не върна бележката на д’Артанян.

„Размисля с каква смърт да ме накаже — каза си д’Артанян. — Ей богу, ще види той как умира благородник.“

Младият мускетар беше готов да посрещне геройски смъртта.

Ришельо продължаваше да мисли, като сгъваше и разгъваше листчето. Най-после той вдигна глава, устреми орловия си поглед в това честно, открито, умно лице, прочете по това лице, набраздено от сълзи, всички страдания, които д’Артанян бе преживял от един месец, помисли за трети или четвърти път какво бъдеще има това двадесет и една годишно момче и колко сила, смелост и ум можеше да извлече от него един добър повелител.

От друга страна, престъпленията, могъществото и адските способности на милейди го бяха плашили много пъти. Той сякаш изпитваше някаква скрита радост, че се е избавил завинаги от този опасен съучастник.

Той скъса бавно листчето, което д’Артанян му бе подал така великодушно.

„Загубен съм“ — помисли си д’Артанян.

И се поклони дълбоко на кардинала, сякаш казваше: „Господи, да бъде волята ти“.

Кардиналът се приближи до масата и без да сяда, написа няколко реда на един пергамент, две трети от който бяха вече попълнени, и сложи печата си.

„Това е присъдата ми — каза си д’Артанян. — Той ми спестява неприятностите в Бастилията и протаканията в съда. Това е все пак много любезно от негова страна.“

— Вземете, господине — рече кардиналът на момъка, — взех ви един открит лист и ви връщам друг. В този указ липсва името, вие сам ще го напишете.

Д’Артанян взе нерешително листа и хвърли поглед върху него.

Беше указ за производство в чин мускетарски поручик. Д’Артанян падна в нозете на кардинала.

— Монсеньор — заяви той, — животът ми ви принадлежи, разполагайте с него отсега нататък; но аз не заслужавам тази милост, която ми оказвате: имам трима приятели, които имат повече заслуги от мене и са по-достойни…

— Вие сте славен момък, д’Артанян — прекъсна го кардиналът, като го потупа приятелски по рамото, доволен, че е покорил тоя буен момък. — Правете, каквото искате с този указ. Само не забравяйте, името не е вписано, но аз го давам на вас.

— Никога няма да забравя — отвърна д’Артанян. — Ваше високопреосвещенство, можете да бъдете уверен в това.

Кардиналът се обърна и извика.

— Рошфор!

Кавалерът, който навярно се намираше зад вратата, влезе веднага.

— Рошфор — каза кардиналът, — пред вас е господин д’Артанян; аз го приемам в числото на своите приятели; така, целунете се и бъдете разумни, ако държите на главите си.

Рошфор и д’Артанян се целунаха с крайчеца на устните си; но кардиналът беше там и ги наблюдаваше с бдителното си око.

Излязоха заедно от стаята.

— Ще се видим пак, нали, господине?

— Когато пожелаете — рече д’Артанян.

— Ще имаме случай — отвърна Рошфор.

— Какво има? — запита Ришельо, като отвори вратата. Двамата мъже се усмихнаха, стиснаха си ръце и се поклониха на негово високопреосвещенство.

— Почнахме да губим търпение — обади се Атос.

— Ето ме, приятели! — отвърна д’Артанян. — Не само свободен, но и облагодетелствуван.

— Ще ни разкажете ли всичко?

— Още тази вечер.

И наистина още същата вечер д’Артанян отиде у Атос и го свари да изпразва бутилката с испанско вино, занимание, което той изпълняваше всяка вечер, като че свещенодействуваше.

Той му разказа какво се беше случило между него и кардинала и извади указа от джоба си.

— Ето, драги ми Атос, вземете — каза той, — пада ви се по право.

Атос се усмихна със своята кротка, прелестна усмивка.

— Приятелю — заяви той, — за Атос това е много; за конт дьо ла Фер е много малко. Запазете този указ, той е ваш; за съжаление вие го заплатихте много скъпо.

Д’Артанян излезе от стаята на Атос и отиде при Портос. Свари го облечен в разкошна, богато обшита дреха да се оглежда пред огледалото.

— Аха! — зарадва се Портос. — Вие ли сте, драги приятелю! Как намирате, отива ли ми тази дреха?

— Много — отвърна д’Артанян, — но аз дойдох да ви предложа една дреха, която ще ви отива много повече.

— Каква? — запита Портос.

— Униформата на мускетарски поручик.

Д’Артанян разказа на Портос за срещата си с кардинала, извади от джоба си указа и каза:

— Ето, драги, впишете тук името си и ми бъдете добър началник.

Портос хвърли поглед върху указа и го върна на д’Артанян за голяма изненада на момъка.

— Да — отговори Портос, — това би ме поласкало много, но няма да се радвам дълго на тази милост. През нашето пътуване до Бетюн мъжът на моята дукеса починал; така че, драги мой, сандъкът на покойния ми протяга ръце и аз ще се оженя за вдовицата. Ето, меря си венчалната дреха. Запазете чина поручик за себе си, драги, запазете го.

И той върна указа на д’Артанян.

Момъкът отиде у Арамис.