Тримата мускетари

Като стигнаха брега, палачът се приближи до милейди и върза краката и ръцете й.

Тогава тя наруши мълчанието и извика:

— Вие сте подлеци, вие сте жалки убийци, събрали сте се десет души, за да посечете една жена; пазете се, ако никой не ми помогне, ще отмъстят за мене!

— Вие не сте жена — каза студено Атос, — вие не принадлежите на човешкия род, вие сте демон, избягал от ада, и ние искаме да ви върнем пак там.

— О, добродетелни господа! — извика милейди. — Внимавайте, всеки, който се докосне до един косъм от главата ми, е също убиец!

— Палачът може да убива, без да бъде убиец, госпожо — отвърна мъжът с червената мантия, като удари по широката си шпага. — Той е последният съдия, това е всичко: — Nachrichter, както казват нашите съседи немците.

И понеже, като казваше тези думи, той я връзваше, милейди нададе два-три диви вика, които прозвучаха мрачно и странно в нощта и замряха вдън гората.

— Но ако аз съм виновна, ако съм извършила престъпленията, в които ме обвинявате — виеше милейди, — заведете ме в съда. Вие не сте съдии, за да ме осъждате.

— Предложих ви Тайбърн — рече лорд Уинтър, — защо не се съгласихте?

— Защото не искам да умра! — извика милейди, като се мъчеше да се изскубне. — Защото съм много млада, за да умра!

— Жената, която отровихте в Бетюн, беше по-млада от вас, госпожо, и все пак тя умря — каза горчиво д’Артанян.

— Ще постъпя в манастир, ще стана монахиня! — викаше милейди.

— Вие бяхте в манастир — обади се палачът — и излязохте оттам, за да погубите брат ми.

Милейди извика от ужас и падна на колене. Палачът я прихвана под мишницата и поиска да я занесе към лодката.

— О, боже мой! — извика тя. — Боже мой! Ще ме удавите ли!

Тези викове бяха толкова сърцераздирателни, че д’Артанян, който в началото държеше най-много да се преследва милейди, се отпусна на един пън, склони глава и запуши с длани ушите си; но въпреки това той продължаваше да я чува как вика и заплашва.

Д’Артанян беше най-млад от всички и не издържа.

— О, не мога да понеса тая страшна гледка! Не мога да се съглася тази жена да умре така!

Милейди чу тези думи и лъч на надежда я озари.

— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика тя. — Спомни си, че аз те обичах!

Младежът стана и пристъпи крачка към нея. Но Атос се изправи, изтегли шпагата си и му препречи пътя.

— Ако пристъпите още една крачка, д’Артанян — каза му той, — ще кръстосаме шпагите си.

Д’Артанян падна на колене и започна да се моли.

— Хайде, палачо! — продължи Атос. — Изпълни длъжността си!

— С удоволствие, ваша милост — отговори палачът, — защото както е вярно, че аз съм добър католик, твърдо вярвам, че постъпвам справедливо, като изпълнявам длъжността си спрямо тази жена.

— Добре.

Атос пристъпи крачка към милейди.

— Прощавам ви — рече й той — злото, което ми направихте; прощавам ви за разбитото си бъдеще, за изгубената чест, за опетнената любов и за своята душа, навеки погубена от отчаянието, в което ме хвърлихте. Умрете в мир.

Лорд Уинтър също пристъпи.

— Прощавам ви — каза той — за отравянето на моя брат, за убийството на негова светлост лорд Бъкингам; прощавам ви за смъртта на бедния Фелтън, прощавам ви покушението над моя живот. Умрете в мир.

— А аз, госпожо — поде д’Артанян, — простете ми, че с недостойна за един благородник измама възбудих вашия гняв. А в замяна на това аз ви прощавам за убийството на моята приятелка, за жестоките ви отмъщения над мене, прощавам ви и плача за вас. Умрете в мир.

— I am lost22 — прошепна на английски милейди. — I must die23.

Тогава тя стана сама и хвърли наоколо един от онези светли погледи, които сякаш бликаха от пламенни очи. Не видя нищо.

Ослуша се, не чу нищо. Оградена беше само от врагове.

— Къде ще умра? — запита тя.

— На другия бряг — отвърна палачът.

Тогава той я качи на лодката и когато се канеше да скочи и той, Атос му подаде пари.

— Вземете — каза той, — това е цената за изпълнението на присъдата; нека всички знаят, че постъпваме като съдии.

— Добре — рече палачът, — а сега пък нека тази жена узнае, че аз не изпълнявам длъжността си, а своя дълг.

И хвърли парите в реката.

Лодката се отдалечи към левия бряг на Лис, като отнасяше престъпницата и палача. Другите останаха на десния бряг, паднали на колене.

Лодката се плъзгаше бавно покрай въжето на сала, озарена от бледата светлина на луната, която минаваше през облака, надвиснал в този миг над водата.

Видяха я как стигна до другия бряг; хората се открояваха като черни сенки на пурпурния хоризонт.

Докато плаваха, милейди беше успяла да развърже въжето, което свързваше краката й. Като стигнаха брега, тя скочи леко на земята и побягна.

Но почвата беше влажна: като се изкачи на върха на склона, тя се хлъзна и падна на колене.

Суеверна мисъл навярно я овладя; тя разбра, че небето й отказва своята помощ, и остана така, с наведена глава и скръстени ръце.

Тогава от другия бряг видяха как палачът издига бавно двете си ръце, лунен лъч озари острието на широкия му меч.

Двете ръце се отпуснаха; чу се свистенето на меча и викът на жертвата, после едно обезглавено тяло се строполи под удара.