Тримата мускетари

— Пред бога и пред хората — подзе той — обвинявам тази жена в отравянето на Констанс Бонасийо, която почина снощи.

Той се обърна към Портос и Арамис.

— Ние потвърждаваме — казаха в един глас двамата мускетари.

Д’Артанян продължи:

— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че се опита да отрови мене самия с вино, което ми изпрати от Вилроа с лъжливо писмо, с което искаше да ме убеди, че виното е изпратено от приятелите ми. Бог ме спаси, но вместо мене умря друг човек, който се наричаше Бризмон.

— Ние потвърждаваме — казаха със същия глас Портос и Арамис.

— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че ме подтиквала да убия барон дьо Вард и понеже никой от присъствуващите не може да потвърди достоверността на това обвинение, поддържам го лично аз.

— Аз свърших.

И д’Артанян мина от другата страна на стаята, при Портос и Арамис.

— Ваш ред е, милорд! — каза Атос. Лордът се приближи.

— Пред бога и пред хората — заяви той — обвинявам тая жена, че накара да убият Бъкингамския дук.

— Бъкингамският дук убит!? — викнаха в един глас всички присъствуващи.

— Да — отговори лордът, — убит! Като получих писмото, с което ме предупреждавахте, аз заповядах да арестуват тая жена и оставих да я пази един честен служител. Тя поквари този човек, сложи му кинжал в ръката, накара го да убие дука и в този миг може би Фелтън заплаща с главата си престъплението на тая фурия.

Съдиите потрепераха при разкриването на тези още неизвестни престъпления.

— Това не е всичко — продължи лорд Уинтър. — Брат ми, който ви беше направил своя наследница, умря за три часа от някаква странна болест, която оставя синкави петна по цялото тяло. Снахо, от какво умря мъжът ви?

— Ужас! — извикаха Портос и Арамис.

— Убийца на Бъкингам, убийца на Фелтън, убийца на моя брат, аз искам правосъдие срещу вас и заявявам, че ако не го получа, аз сам ще го извърша.

И лорд Уинтър мина и застана до д’Артанян, като остави мястото свободно за друг обвинител.

Милейди отпусна чело в двете си ръце и се опита да събере мислите си, объркани от смъртно зашеметяване.

— Сега е мой ред — обади се Атос, треперейки, както лъв трепери, като гледа змия. — Сега е мой ред. Аз се ожених за тази жена, когато беше още съвсем млада, ожених се против волята на цялото ми семейство; дадох й богатството си, дадох й името си; и един ден открих, че тази жена е жигосана: тази жена има лилия на лявото си рамо.

— О! — извика милейди, като стана. — Заклевам ви да намерите съда, който е произнесъл тая подла присъда. Заклевам ви да намерите онзи, който я е изпълнил.

— Мълчете — обади се един глас. — На това аз ще отговоря! И мъжът с червената мантия също се приближи.

— Кой е този човек, кой е този човек? — извика милейди, задъхана от ужас, косите й се разпуснаха и се изправиха над мъртво бледото й лице, сякаш бяха живи.

Всички очи се извърнаха към този човек, защото никой освен Атос не го познаваше.

И Атос го гледаше също така учуден както другите, защото не знаеше как той можеше да бъде замесен в тази ужасна драма, която сега се разкриваше.

Като се приближи до милейди с бавна и тържествена походка, така че само масата го разделяше от нея, непознатият свали маската си.

Милейди гледа известно време с нарастващ ужас бледото, окръжено с черни бакенбарди и коси лице, по което се четеше само ледено равнодушие, после изведнъж стана и се прилепи о стената.

— О! Не, не — прошепна тя, — това е адско видение! Не е той! Помощ! Помощ! — извика тя с пресипнал глас, като се обърна към стената, сякаш можеше да си пробие през нея път с ръцете си.

— Но кой сте вие? — извикаха всички свидетели на тая сцена.

— Попитайте тая жена — отговори мъжът с червената мантия, — нали видяхте много добре, че тя ме позна.

— Лилският палач, лилският палач! — викаше милейди, обзета от безумен ужас, като впиваше ръце в стената, за да не падне.

Всички се отдръпнаха, а мъжът с червената мантия остана сам, изправен сред стаята.

— О! Милост! Милост! Простете! — викаше клетницата, като падна на колене.

Непознатият почака да настане тишина.

— Нали ви казах, че ме позна — започна той. — Да, аз съм палачът на град Лил, а чуйте и моята история.

Всички погледи бяха устремени в тоя човек, думите му се очакваха с тревожно нетърпение.

— Тази млада жена беше някога девойка, също така хубава, както е хубава и днес. Тя беше монахиня в Бенедиктинския манастир в Тамплемар. Млад свещеник с чисто и вярващо сърце служеше в черквата на този манастир; тя се зае да го прелъсти и успя, тя и светец би прелъстила.

Обетите и на двамата бяха свети, ненарушими. Тяхната връзка не можеше да продължава дълго, без да погуби и двамата. Тя го убеди да напуснат тоя край; но за да напуснат тоя край, за да избягат заедно и да отидат в друга област на Франция, където биха могли да живеят спокойно, тъй като никой нямаше да ги познава, трябваха пари, а и двамата нямаха. Свещеникът открадна светите съдове и ги продаде; но когато се готвеха да бягат заедно, арестуваха и двамата.