Тримата мускетари

Осем дни след това тя прелъсти сина на тъмничаря и избяга. Младият свещеник бе осъден на десет години в окови и на жигосване. Бях палач на града Лил, както каза тази жена. Бях принуден да жигосам престъпника, а престъпникът, господа, беше мой брат!

Тогава се заклех, че тази жена, която го беше погубила, която беше повече от негова съучастница, понеже го беше подтикнала към престъпление, ще сподели поне наказанието. Подозирах къде се укриваше тя, проследих я, открих я, вързах я и й сложих същия жиг, който бях сложил на своя брат.

На другия ден след завръщането ми в Лил брат ми също успял да избяга, обвиниха ме, че съм му съучастник, и ме осъдиха да лежа в затвора на негово място, докато той се предаде. Бедният ми брат не е знаел за тази присъда. Той се събрал пак с тази жена. Избягали заедно в Бери; там получил малка енория. Тази жена минавала за негова сестра.

Благородникът, в чиито владения била черквата на свещеника, видял мнимата сестра и се влюбил в нея, влюбил се дотолкова, че й предложил да му стане жена. Тогава тя напуснала мъжа, когото погубила, заради мъжа, когото щяла да погуби, и станала контеса дьо Ла Фер…

Всички погледи се обърнаха към Атос, тъй като това беше истинското му име, и той потвърди с глава, че всичко, което беше казал палачът, е вярно.

— Тогава — продължи палачът, — обезумял, отчаян, решен да се избави от един живот, на който тя бе отнела всичко — чест и щастие, бедният ми брат се върна в Лил и като се научи за заповедта, с която ме осъждаха на негово място, се предаде и се обеси още същата вечер на прозорчето на килията си.

Но трябва да им се отдаде справедливост; тези, които ме осъдиха, удържаха думата си. Веднага щом се установи самоличността на трупа, ме освободиха.

Ето престъплението, в което я обвинявам, ето причината, поради която тя бе белязана.

— Господин д’Артанян — запита Атос, — какво наказание искате за тази жена?

— Смърт — отвърна д’Артанян.

— Милорд Уинтър — продължи Атос, — какво наказание искате за тая жена?

— Смърт — заяви Уинтър.

— Господа Портос и Арамис — продължи Атос, — вие, които сте нейни съдии, какво наказание ще наложите на тази жена?

— Смърт — отговориха глухо двамата мускетари. Милейди нададе ужасен вик и се приближи към съдиите си, като се влачеше на колене.

Атос протегна ръка към нея.

— Шарлота Бексън, контеса дьо Ла Фер, милейди Уинтър — каза той, — вашите престъпления дотегнаха на хората на земята и на бог на небето. Ако знаете някаква молитва, прочетете я, защото сте осъдена и ще умрете.

При тези думи, които не й оставяха никаква надежда, милейди се изправи с целия си ръст и поиска да говори, но нямаше сили; тя усети, че някаква могъща и неумолима ръка я сграбчва за косите и я повлича тъй безвъзвратно, както съдбата повлича човека: тя не се опита да се съпротивява и излезе от колибата.

Лорд Уинтър, д’Артанян, Атос, Портос и Арамис излязоха след нея. Слугите последваха господарите си и стаята със счупения прозорец, с отворената врата и с димящата лампа, която гореше тъжно на масата, опустя.

XXXVI НАКАЗАНИЕТО

Беше към полунощ; луната, нащърбена и кървава от последните следи на бурята, изгряваше зад малкия град Армантиер, който открояваше под бледата й светлина мрачната сянка на къщите и скелета на високата осветена камбанария. Насреща Лис влачеше водите си като река от разтопен метал, а на другия бряг черната маса на дърветата се очертаваше върху буреносното небе, по което се стелеха тежки бакърени облаци, като здрач сред нощта. Вляво се издигаше стара, изоставена мелница с неподвижни криле, от чиито развалини долиташе от време на време пронизителният еднообразен крясък на кукумявка. Тук-там в равнината, надясно и ляво от пътя, по който се движеше печалното шествие, изникваха ниски и дебели дървета, които приличаха на грозни джуджета, приклекнали да дебнат хората в тоя злокобен час.

От време на време широка светкавица озаряваше небето открай докрай, извиваше се като змия над мрачните дървета и като страшен ятаган разсичаше на две небето и водата. Ни лъх не лъхваше в натежалия въздух. Мъртва тишина подтискаше цялата природа, почвата беше влажна и хлъзгава от дъжда, който беше валял, и освежената трева благоухаеше по-силно.

Двама слуги влачеха милейди, хванали я от двете страни за ръка; палачът вървеше след тях, а лорд Уинтър, д’Артанян, Атос, Портос и Арамис — след палача.

Планше и Базен вървяха последни.

Двамата слуги водеха милейди към реката. Устните й бяха безмълвни, но очите й говореха със своето неизразимо красноречие и умоляваха всеки, към когото се обърнеха.

Понеже вървеше няколко крачки напред, тя каза на слугите:

— Хиляда пистола на всеки от вас, ако ми помогнете да избягам; но ако ме предадете на господарите си, аз имам тук наблизо хора, които ще отмъстят и ще ви накарат да заплатите скъпо за смъртта ми.

Гримо се колебаеше. Мускетон цял трепереше. Атос, който беше чул гласа на милейди, бързо се приближи, лорд Уинтър го последва.

— Махнете тия слуги — рече той, — тя им говори, те не са вече сигурни.

Повикаха Планше и Базен, които смениха Гримо и Мускетон.