Тримата мускетари

Д’Артанян виждаше вече — така бързо летят мечтите върху крилете на въображението — как се приближава до него пратеник на младата жена и му дава бележка за среща и някаква златна верижка или диамант. Казахме вече, че младите кавалери получаваха без стеснение подаръци от своя крал; трябва да добавим, че в онова време на лек морал те не се срамуваха да приемат подаръци и от своите любовници, които почти винаги им оставяха ценни и трайни спомени, сякаш искаха да изкупят непостоянството на своите чувства с трайността на подаръците си.

Тогава си пробиваха път чрез жените, без да се червят от това. Тези, които бяха само хубави, даваха своята хубост — оттук навярно е произлязла и поговорката, че най-хубавата девойка може да даде само това, което има. Богатите даваха освен това и част от парите си и могат да се посочат много герои от тази галантна епоха, които не биха спечелили нито шпорите си, нито битките без повече или по-малко натъпканата кесия, която любовницата им окачваше на седлото. Д’Артанян нямаше нищо; провинциалната му нерешителност — лек лак, еднодневен цветен мъх на праскова — се изпари от не много благонравните съвети, които тримата мускетари даваха на своя приятел. Д’Артанян според странния обичай на онова време се чувствуваше в Париж като на поход, и то като във Фландрия: там бяха испанците, тук — жените. И тук, и там трябваше да се води борба с врага, да се налагат контрибуции.

Но трябва да кажем, че в този миг д’Артанян се ръководеше от по-благородно и по-безкористно чувство. Търговецът му беше казал, че е богат; момъкът лесно можеше да отгатне, че при един глупав мъж, какъвто беше господин Бонасийо, навярно жената се разпорежда с парите. Но всичко това не повлия никак върху чувството, което изпита, когато видя госпожа Бонасийо, и користта остана почти чужда на тая зараждаща се любов. Ние казваме „почти“, защото мисълта, че една млада, хубава, приветлива и духовита жена е и богата, не пречи никак на зараждащата се любов, а напротив, дори я усилва.

В охолството има много аристократични грижи и прищевки, които подхождат доста на красотата. Тънкият й бял чорап, копринената рокля, дантелената якичка, хубавата обувка на крака, новата панделка в косите не могат да направят хубава една грозна жена, но могат да направят хубавата жена прекрасна, като не бива да се забравя, че от това печелят и ръцете; ръцете, особено у жените, не трябва да се занимават с нищо, за да останат красиви.

А д’Артанян — това е много добре известно на читателя, понеже ние не скрихме с какви средства разполага, — д’Артанян не беше милионер; той се надяваше да стане богат, но срокът, който сам си определяше за тази щастлива промяна, беше доста далечен. А дотогава — каква нещастие е да гледаш жената, която обичаш, да копнее за хилядите дреболийки, които съставляват женското щастие, и да нямаш възможност да й предложиш тия хиляди дреболийки. Поне когато жената е богата, а любовникът не е, тя си купува сама това, което той не може да й поднесе, и макар че тя си доставя обикновено тая наслада с парите на мъжа си, рядко е благодарна лично на него за това.

А и д’Артанян, готов да бъде най-нежен любовник, беше в същото време много предан другар. Зает с тези любовни планове за жената на търговеца, той не забравяше приятелите си. Хубавата госпожа Бонасийо беше жена, с която можеше да се поразходи по поляната Сен Дени или из Сенжерменския панаир заедно с Атос, Портос и Арамис, на които д’Артанян щеше да бъде горд да представи това свое завоевание. След дълга разходка човек огладнява — д’Артанян беше забелязал това от известно време. Биха могли да си устройват такива прекрасни обеди, когато с ръката си докосваш ръката на приятеля, а с крака си — крака на любимата. И най-после в тежки моменти, при крайна нужда, д’Артанян можеше да спасява приятелите си.

А какво правеше господин Бонасийо, когото д’Артанян беше предал в ръцете на полицаите, като гласно се отказа от него, но шепнешком му обеща да го спаси? Трябва да признаем пред читателите си, че д’Артанян изобщо не мислеше за него или пък ако мислеше, то беше само за да си каже, че той е добре, където и да се намираше. Любовта е най-егоистичната от всички страсти.

Но нека нашите читатели се успокоят: ако д’Артанян е забравил хазяина си или се прави, че го е забравил под предлог, че не знае къде са го отвели, ние не го забравяме и знаем къде е той. Но засега нека постъпим като влюбения гасконец. А към достойния търговец ще се върнем по-късно.