Тримата мускетари

Както си мечтаеше за бъдещите любовни похождения, разговаряйки с нощта и усмихвайки се на звездите, д’Артанян вървеше по улица Шерш миди или Шас миди, както я наричаха тогава. Тъй като се намираше в квартала на Арамис, мина му през ум да навести приятеля си и да му даде някои обяснения за причините, които го бяха накарали да изпрати Планше с молба да отиде веднага в мишеловката. Ако Арамис си е бил в къщи, когато Планше го е потърсил, той навярно е изтичал на улица Гробарска, където не е намерил никого освен може би двамата си приятели, и никой от тях не е разбрал какво означава това. Д’Артанян си казваше гласно, че това безпокойство си заслужава да се обясни.

А в душата си той си мислеше, че това е удобен случай да поговори за красивата госпожа Бонасийо, която изпълваше вече изцяло ако не сърцето, то поне мислите му. Първата любов не може да се пази в тайна. Първата любов е придружена с такава буйна радост, че тази радост трябва да прелее, инак ще задуши човека.

От два часа Париж тънеше в мрак и започваше да пустее. Всички часовници на предградието Сен Жермен удариха единадесет часа. Времето беше приятно. Д’Артанян вървеше по една уличка, на мястото на днешната улица Аса, и вдъхваше благоуханията на улица Вожирар, които вятърът донасяше от градините, освежени от вечерната роса и нощната прохлада. В далечината се чуваха, заглушени от плътните капаци, песни на пияниците от няколко кръчми, пръснати тук-там из полето. Като стигна края на уличката, д’Артанян сви вляво. Къщата, в която живееше Арамис, се намираше между улица Касет и улица Сервандони.

Когато прекоси улица Касет и вече виждаше вратата на къщата на своя приятел, потънала в гъсталак от смоковници и лози, които образуваха зелен навес над нея, д’Артанян забеляза някаква сянка, която идеше откъм улица Сервандони. Сянката беше загърната в мантия и д’Артанян помисли в началото, че е мъж; но по дребния ръст, по неуверената походка и по ситните крачки скоро позна, че е жена. Освен това жената сякаш не беше много уверена коя къща търси, дигаше очи, за да я познае, спираше се, връщаше се назад, после пак идваше. Това събуди любопитството на д’Артанян.

„Да й предложа ли услугите си? — помисли си той. — По походката й личи, че е млада. Може и да е хубава. О! Да! Но жена, която се скита из улиците по това време, излиза само за да се види с любовника си. Тю, да се не види! Ако попреча на срещата й, това ще бъде много лош начин на запознаване.“

А през това време жената се приближаваше все повече, като броеше къщите и прозорците. Всъщност това не беше трудно, нито пък изискваше много време. В тази част на улицата имаше само три къщи и два прозореца, които гледаха към улицата. Единият беше на една малка постройка, успоредна с къщата на Арамис, а другият — на дома на самия Арамис.

— За бога! — каза си д’Артанян, като си спомни за племенницата на богослова. — За бога, весело ще бъде, ако тая закъсняла гълъбица търси къщата на нашия приятел. Кълна се, изглежда, че е така. Ах, драги ми Арамис, тоя път ще разбера истината!

И д’Артанян се сви колкото може повече и се скри в най-тъмния край на улицата до една каменна пейка в дъното на някаква ниша.

Младата жена все повече се приближаваше — освен леката й походка, която я беше издала, тя се позакашля и това кашляне откри звучния й глас. Д’Артанян помисли, че кашлянето е сигнал.

Дали отговориха на кашлянето с подобен сигнал, който разсея колебанията на нощната посетителка, или пък тя самата без чужда помощ разбра, че е стигнала до целта, но тя се приближи решително до прозореца на Арамис, сви пръст и три равномерни почуквалия отекнаха по капака.

— У Арамис отива — прошепна д’Артанян. — Ах, господин лицемер! Ето как изучавате богословието!

Едва стихнаха почукванията, вътрешният прозорец се отвори и светлина се промъкна през процепите на капака.

— А-а! — каза този, който подслушваше не на вратите, а на прозорците. — А-а! Посетителката е очаквана. Сега капакът ще се отвори и дамата ще влезе през прозореца! Много добре!

Но за голямо учудване на д’Артанян капакът остана затворен. Освен това светлината, която бе блеснала за миг, изчезна и всичко потъна в мрак.

Д’Артанян реши, че това няма да трае дълго,и наострил уши, продължи да гледа с четири очи.

Той имаше право: след няколко секунди отвътре долетяха две кратки почуквания.

Младата жена отвън отговори с едно почукване и капакът се открехна.

Можете да си представите как жадно гледаше и слушаше д’Артанян.

За съжаление светлината беше пренесена в друга стая. Но очите на момъка бяха свикнали с мрака. Впрочем казват, че гасконците имат способността да виждат в тъмното като котките.

Д’Артанян видя, че младата жена извади от джоба си нещо бяло и бързо го разгъна — беше кърпичка. Тя показа крайчеца на разгънатата кърпичка на събеседника си.

Това напомни на д’Артанян за кърпичката, която намери в краката на госпожа Бонасийо. Тя пък му напомни за кърпичката, която бе намерил в краката на Арамис.

Дявол да го вземе, какво ли означаваше тази кърпичка?