Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Заплувахме в нещо като проход под скалата. В един момент течението се втурваше след нас, като ни дърпаше назад към откритото море. Тогава Булиуиф и аз след него се вкопчихме в един камък и не му позволихме да ни върне назад. Дробовете ми щяха да се пръснат, но в това време потокът потегляше обратно и усещах как ме избутва с огромна скорост напред, като ме блъска в стените на тунела. След това отново назад и отново последвах примера на Булиуиф, като се хванах за спасителния камък и точно когато усещах, че парещата болка в гърдите и ледената вода ще ме довършат, течението се втурна навътре, като ме блъскаше насам-натам. В следващия момент бях вече на повърхността и усетих, че дишам.

Истина ви казвам, това се случи толкова бързо, че не успях даже да почувствам облекчение, напълно обяснимо след подобно преживяване, и даже не се сетих да благодаря на Аллаха за благоприятната си съдба и избавление. Зяпах с отворена уста и гълтах въздух ненаситно, и всички останали и Булиуиф заедно с тях бяха показали глави над водата и правеха същото.

Намирахме се в нещо подобно на вир или по-скоро езеро, разположено в пещера с гладък каменен таван и вход откъм морето, през който току-що бяхме преминали. Направо пред нас се простираше равен скалист терен и се виждаха три или четири сенки, наклякали около запален огън и напяващи нещо неразбираемо. Веднага ми стана ясно защо ги наричат гръмотевични пещери. С всеки удар на прибоя кухината отвътре прокънтяваше с такава мощ, че ушите боляха и се усещаше как въздухът се свива и разпуска.

На това място, в тази пещера беше нашият пръв сблъсък и Булиуиф и воините му, и аз заедно с тях, убихме с кинжалите си четирите демона. За пръв път ги видях ясно на мигащата светлина на огъня, който бясно припламваше с всеки удар на гръмотевичния прибой. Съществата изглеждаха така: много подобни на човека във всяко отношение и едновременно като никой човек на лицето на земята. Бяха късокраки, дребни на ръст, ала масивно сложени и широки, обрасли с косми по всички части на тялото с изключение на дланите, ходилата и лицата. Широколики, с големи, грозни и изпъкнали уста и челюсти, главите им изглеждаха по-големи от главите на обикновените хора. Очите им бяха дълбоко хлътнали и веждите грамадни, ала не по причина на гъсто окосмяване, а поради издадените кости. Зъбите им също бяха големи и остри, но у болшинството от съществата износени и изтрити.

Във всички други страни на телесните си черти, отвори и полови органи бяха също като хора.41 Едно от тях не умря веднага и с езика си произведе някакви звуци, които ухото ми оприличи на членоразделна реч, но дали беше така — не зная и не бих могъл да твърдя подобно нещо.

Булиуиф заразглежда четирите трупа с гъста, сплъстена козина и тогава се чу смразяващ, разнасян от екота напев, зловещ звук, който ту се губеше, ту се появяваше, заглушаван от прибоя и идваше от вътрешността на пещерата. Натам ни поведе и той.

Тогава се натъкнахме на три други от тях, проснати на земята и с ръце, вдигнати в знак на покорство пред застанала в сянката фигура. Заети в напева си, проснатите не усетиха приближаването ни, ала фигурата ни забеляза и изкрещя ужасяващо към нас. Това явно беше Върховната майка, царицата на вендол, но дали беше жена, не мога да кажа поради това, че беше стара дотам, че да не личи полът й.

Булиуиф сам се нахвърли върху легналите, като ги уби и тримата, докато царицата се дръпна обратно в сенките и през цялото време надаваше ужасяващи крясъци. Не успях да я разгледам добре, но все пак това, което ще кажа, го видях със сигурност. Беше заобиколена от змии, които се извиваха под краката, ръцете и врата й. Те съскаха и стреляха с езици и както я бяха обградили по земята и по тялото, никой от воините не смееше да се доближи до нея.

Тогава Булиуиф я нападна и тя издаде пронизителен писък, когато кинжалът му потъна в гърдите й. Сляп за змиите около себе си, той продължи да нанася многобройни удари, ала тя продължаваше да стои изправена, въпреки че кръвта шуртеше като фонтан от раните, нанесени от острието му. Навсякъде се носеха страховитите й писъци. Най-после тя се захлупи на земята и падна мъртва, а Булиуиф обърна лице към нас. Тогава видяхме, че тази жена, тази царица на некрофагите, го беше ранила. От корема му стърчеше сребърна игла, подобна на игла за коса и трепкаше с всеки удар на сърцето му. Той я дръпна навън и от раната бликна струя кръв. Очаквахме да падне смъртно ранен, ала той остана прав и заповяда да напуснем пещерите.

Излязохме през другия изход, който ни отведе към сушата. Пазачите, които го охраняваха, се бяха разбягали при виковете на умиращата си царица и ние потеглихме без забавяне. Булиуиф ни заведе до мястото, където ни чакаха конете, и там се строполи на земята.

Ехтгов, с необичайно за нордмен скръбно лице, се разпореди да се изработи носилка и с нея отнесохме Булиуиф обратно през полята, до кралството на Родгар. През целия път Булиуиф беше в добро настроение и веселеше останалите. Много от шегите не разбирах, но го чух да казва: