Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

И така вечерта, при заник слънце, корабът на Булиуиф бе подготвен на брега, и девойката беше отведена в шатрата на кораба; старицата, наречена ангел на смъртта, я прободе с кинжал между ребрата, а Хергер и аз дърпахме ремъка, който я удуши, и след като я поставихме да седне до Булиуиф, си тръгнахме.

През целия ден не бях слагал хапка в устата си, защото знаех, че ще трябва да взема участие в тези дела, а нямах желание да се излагам, като повърна в някой момент. Ала него ден в нито един миг не ми прилоша, нито пък ми се зави свят и почувствах тайна гордост от това. Вярно е и това, че в мига на смъртта си девойката се усмихна и това изражение на лицето й се запази, така че тя седна до господаря си с усмивка на пребледнелите си устни. Ликът на Булиуиф бе почернял, очите му — затворени, но изразът му бе спокоен. Така видях тези двама души за последен път.

После запалиха кораба на Булиуиф и го изтикаха в морето, и нордмените, застанали на скалистия бряг, отправиха множество молитви към своите богове. С очите си видях как теченията понесоха кораба като пламтяща клада, докато изчезна от погледа и нощта се спусна върху земите на нордмените.

Завръщане от Север

Прекарах още няколко седмици в компанията на воините и благородниците от кралството на Родгар. Това бяха приятни дни, защото хората бяха щедри и гостоприемни и най-внимателни с мен и раните ми, които заздравяваха добре, хвала на Аллаха. Скоро обаче започнах да усещам желание да се върна у дома. На краля обясних, че съм пратеник с мисия на халифа на Багдад и трябва да изпълня поръчението му или да понеса гнева му.

Въпреки думите ми Родгар все не скланяше да ме пусне да тръгна, като казваше, че желае такъв благороден воин като мен да остане в земите му и да се радва на всички заслужени почести. Добави, че съм му приятел завинаги и мога да поискам всичко, стига да е в негова власт или притежание, но въпреки това все отказваше да ме пусне, като измисляше непрекъснато всякакви пречки и поводи за отлагане. Първо бяха раните ми, отдавна зараснали, после каза, че трябва да се възстановя напълно, дори и да не бях се чувствал никога по-силен. Накрая каза да изчакам да бъде подготвен кораб, което било сериозно начинание и когато пожелах да узная колко време ще отнеме това, кралят отговори неясно, сякаш това беше последната му грижа. Когато се опитвах да бъда по-настоятелен в желанието си да се върна у дома, той се сърдеше и ме питаше дали съм недоволен от гостоприемството му. На това нямаше как да не отговоря с благодарност за неговата щедрост и за всеки жест на удовлетворение. Реших, че кралят не е толкова глупав, за колкото го мислех и отидох при Хергер за съвет, като му разказах за тревогите си и дори споделих:

— Май Родгар не е този, за когото се представя и е много трудно да го заблудя.

Хергер веднага ме опроверга с думите:

— Погрешно мислиш, друже. Той е оглупял старец и в постъпките му няма смисъл. — После добави, че ще направи каквото трябва, за да ме пусне кралят.

И така стана. Съвсем скоро Хергер поиска да бъде изслушан и когато кралят го прие, му казал, че е велик и мъдър управник, чийто народ го обича и уважава заради успеха в държавните дела и грижата за благополучието на поданиците. Ласкателството веднага смекчило стареца. После заговорил, че от петимата сина на краля е оцелял само един — Вулфгар и той се намира през девет земи в десета, след като е бил проводен като пратеник при Булиуиф. После казал, че е време да бъде привикан у дома и за целта трябва да се сформира дружина от воини, които да доведат единствения наследник на краля. Всичко това било казано на Родгар поверително и на четири уши. Вярвам, че след това Хергер е прошепнал няколко думи и на ухото на кралица Вейла, която имаше голямо влияние над съпруга си.

Няколко дни по-късно, на един от пировете, Родгар обяви, че заповядва да бъде приготвен кораб и да се събере дружина, която да се отправи на път и да доведе Вулфгар обратно у дома. Аз, разбира се, настоях да се присъединя към воините, на което кралят нямаше как да откаже. Подготовката на кораба отне няколко дни и през това време ние с Хергер бяхме неотлъчно заедно. Той беше решил да не участва в пътуването.

Един ден, както седяхме на хълмовете и наблюдавахме как долу на брега зареждат кораба с провизии и го приготвят за път, Хергер ми каза:

— Предстои ти дълъг път и всички ние ще молим боговете да те закрилят.

Попитах за кои богове става дума и той отвърна:

— За Один, и Фрей, и Тор, и Вирд, и за всички останали, които могат да ти помогнат по пътя.

Това бяха имената на нордменските божества и аз веднага побързах да кажа:

— Аз вярвам в единствения бог и той е Аллах, Милостивия и Всеопрощаващия.

— Знам това — рече Хергер. — Може в твоята земя един господ да е достатъчен, ала тук не е така. Тук има много богове и всеки си е важен сам за себе си, затова ще се молим на всички за твое добро.