Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Благодарих му, защото не се съмнявах в искреността на думите му, макар и да не беше правоверен. Молитвите му щяха да бъдат чути, защото Бог уважава искрените слова, казани дори и от устата на неверник.

Хергер отдавна знаеше колко е различна моята вяра от неговата, но с приближаването на деня на заминаването ми все по-често ме разпитваше за Исляма и често гледаше да ме хване неподготвен, за да разбере дали не го лъжа. Приемах многобройните му въпроси като някаква проверка, също както Булиуиф беше изпитвал някога умението ми да пиша. Стараех се винаги да отговарям по един и същ начин и така увеличавах още повече объркването му. Един ден той ме запита, без да показва, че и преди сме говорили за това:

— Какво представлява този твой господ Аллах?

— Аллах е единственият Бог, той направлява всички неща, вижда всичко, знае всичко и разполага с всичко. — Бях го казвал и преди.

Хергер помисли малко и каза:

— Ти никога ли не го гневиш този твой Аллах?

— Да, но той е всеопрощаващ и милостив.

— Когато не противоречи на целите му ли? — попита Хергер.

Отговорих, че това е така и Хергер се замисли над думите ми. Накрая тръсна глава и изрече:

— Рискът е твърде голям. Човек не бива да възлага твърде много надежди само на едно-единствено нещо, било то жена, кон, оръжие или каквото и да е то.

— Такава е моята вяра — отговорих аз.

— Ти си знаеш най-добре. Съществуват обаче твърде много неща, непонятни за човека. И където завършва човешкото познание, там започва царството на боговете.

Разбрах, че никога няма да го убедя в правотата на вярата си, нито той мен, и така се разделихме. Беше скръбна раздяла. С мъка на сърцето си взех сбогом с Хергер и останалите воини. Усетих, че той изпитва същото и стиснахме раменете си един на друг, и аз се качих на борда на черния кораб, който потегли към страната на Даните. И както се отдалечавахме от бреговете на Венден, последното нещо, което видяха очите ми, бяха блесналите покриви на големия палат Хурот, и когато обърнах поглед — пред мен се стелеше сивият огромен океан. И тогава се случи следното:

Ръкописът завършва внезапно в този момент и последните думи в края на страницата са „nunc fit“. Въпреки че повествованието явно продължава, други пасажи не са открити досега. Това е, разбира се, чиста историческа случайност, но всеки от превеждалите ръкописа коментира уместността на този внезапен завършек, който предполага началото на някакво ново приключение, някаква друга необичайна гледка. Можем само да съжаляваме, че поради решаващата дума на изминалите столетия те ще останат скрити от гладния поглед на съвременния читател.

Приложения

Чудовищата на мъглата

Както беше подчертал Уилям Хауълс, в природата обстоятелствата изключително рядко се стичат така, че живо същество да умре по начин, по който останките му да бъдат запазени във вид на вкаменелост за бъдещите времена. Това важи особено силно за дребното, крехко и безнадеждно свързано със земята създание, каквото е човекът. Ето защо вкаменените останки на предците му са изключителна рядкост.

Учебникарските диаграми, представящи „родословното дърво на човека“, внушават някаква сигурност в утвърждаваните от тях факти, ала това подвежда. Въпросното дърво расте и се налага да се подрязва на всеки няколко години, като едно от най-противоречивите и причиняващо главоболия разклонения се оказва означеното с етикета „Неандерталски човек“.

Името му идва от долината в Германия, където първите останки от подобните нему са открити през 1856 година, три години преди Дарвин да публикува „Произход на видовете“. Тогавашният викториански свят бил твърде недоволен от намерените скелетни останки и винаги подсилвал грубите и недодялани черти на неандерталеца; до ден-днешен в съзнанието на болшинството самата дума е синоним на всичко глупаво и зверско в природата на човека.

С обяснимо облекчение ранните изследователи намерили решението, че Неандерталският човек е „изчезнал“ преди около 35 000 години и бил заместен от Кроманьонския човек, чийто скелет предполагал деликатност, чувствителност и интелигентност в такава степен, в каквато Неандерталският предполагал чудовищна бруталност. Господстващата презумпция била, че превъзхождащият го, по-съвременен Кроманьонец отстранил Неандерталеца.