Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Azhared, Abdul. Necronomicon (ed. H. P. Lovecraft), Providence, Rhode Island, 1934.

Авторски пояснения

Романът „Тринадесетият воин“ е резултат на едно предизвикателство. През 1974 моят приятел Курт Виладсен ми предложи да съставя и проведа университетски курс, наречен от него „Велики и скучни“. Курсът трябваше да включва всички текстове, смятани за основи на Западната цивилизация, които никой вече не чете с желание поради тяхната монотонност и скучност. Курт каза, че, според него, първият кандидат за този курс трябва да бъде епическата поема „Беоулф“.

Изразих несъгласие и заспорих, че „Беоулф“ е история привлекателна и пълна с драматизъм; бях готов да докажа твърдението си. Веднага след като се прибрах у дома, започнах да нахвърлям бележки за настоящия роман.

Отправната ми точка беше научната традиция, разглеждаща епическата поезия и митологията като творения, в чиято основа лежат действителни събития и факти. Предположението на Хайнрих Шлиман за истинността на „Илиада“ довежда до археологическото разкриване на това, което, според него, са Троя и Микена. По тази логика Артър Евънс, повярвал в мита за Минотавъра, успял да открие двореца на Кносос в Крит.44

По силата на тази традиция М. И. Финли и други са проследили пътя на Одисей, по данните в творбата на Омир45, а Лайънъл Карсън е описал реалните маршрути, залегнали в основата на мита за Язон и Аргонавтите46. Изглеждаше напълно логично тогава, по силата на тази традиция, човек да допусне, че „Беоулф“ също почива върху действителни събития.

Истинската случка отдавна е загубила реални измерения в разказите, предавани от уста на уста в продължение на векове, и в резултат се е получила фантастичната история, четена от нас. Въпреки това ми се стори напълно възможно да се възпроизведе обратният процес. Да се отстрани пласт по пласт натрупаната поетическа инвенция и да се стигне до ядрото от автентични човешки преживявания, нещо, случило се в действителност.

Осъзнах обаче, че идеята да се възстанови фактическата основа на разказа може да представлява привлекателно предизвикателство, ала бе твърде непрактична. Съвременната наука не предлага обективна процедура за отделяне на поетичната измислица от житейските факти, послужили за основа. Дори опитът да се извърши нещо подобно би означавал да се вземат безброй субективни решения, големи или малки, на всяка страница, и в резултат да се получи друга измислица, съвременен псевдоисторически фантастичен разказ за предполагаемия ход на действителните събития.

Неразрешимостта на тази дилема ме накара да се откажа от подобен подход. Разбира се, намерението ми да напиша роман предполагаше да създам собствена измислица. Измислицата обаче изисква строга логика, а аз бях разтревожен от логиката, която подплатяваше тази, което исках да създам. Тъй като един истински учен не би могъл да направи това, което възнамерявах, то аз пък не можех да претендирам, че с писанието си съм го постигнал. Това не беше провал на въображението или липса на кураж — беше си чисто практически проблем. Подобно на учения, аз също не знаех кои от елементите в „Беоулф“ да запазя и кои да отхвърля, и на основата на какъв критерий.

Въпреки че идеята да работя в хронологически обратен ред изглеждаше непостижима, тя продължаваше да занимава ума ми. Започнах да си задавам различни въпроси. Ако предположех за момент, че споменатият проблем не съществува и подобен процес е осъществим, как би изглеждал полученият разказ? Вероятно щеше да представлява еднообразна поредица от някакви сражения, случили се преди повече от хиляда години. Предположих, че ще прилича на безбройните описания на очевидци, свидетели на известни събития и разказали видяното, без представа за неговата стойност и значение.

Тази линия на разсъждения ми подсказа решението на проблема. Съвсем определено ми се искаше моят разказ да бъде разказ на очевидец. Не можех да го извлека от самия текст на произведението, нито желаех да го измисля. Това се оказа моята задънена улица. В един момент обаче осъзнах, че не е необходимо да си измислям — аз просто можех да открия вече съществуващия разказ.

Да допуснем, че съвременен наблюдател е присъствал при всички събития и е съставил описание, което по-късно е било превърнато в епическа поема. Да допуснем също, че въпросният разказ винаги е съществувал, но не е бил възприеман като такъв. Ако това беше така, тогава нямаше да се налага да се измислям каквото и да е. Просто можех да възпроизведа оригиналния текст и да въведа мои коментари във вид на бележки, адресирани към читателя.