Тринайсет

Пушекът се разсея още малко. Изправих се и едва не се препънах в тялото на агента на пода. Онзи, който ми подаде газовата маска. Гърлото му беше прерязано. А оръжието му липсваше. Зад него втори агент лежеше по очи. В коридора видях Кейн, надвесен над тялото на последния агент, който бе проникнал през прозореца, а сега се гърчеше на килима. Кейн изпразни остатъка от пълнителя в него. Агентът застина. Кейн пусна оръжието, взе ножа си и тръгна към мен.

Очите му бяха зачервени и от тях течаха сълзи, но той не даваше пет пари. Забелязах тъмно петно на ризата му, над корема. Беше ранен, преди да убие първия агент и да вземе оръжието му.

Но и това явно изобщо не го смущаваше, нито го бавеше. Ни най-малко.

Що за човек беше този?

Три метра ме деляха от Кейн. Трополенето по стълбите се усили. Отстъпих назад, докато краката ми не се удариха в стоманената врата на паник стаята. Кейн се приближаваше ухилен.

Извадих глока на Холтън от джоба на сакото си и застрелях Кейн право в гърдите. Бях измъкнал оръжието, докато Холтън беше с гръб към мен и затваряше вратата. Изстрелът запрати Кейн назад, но той направи няколко стъпки и като по чудо остана прав. Сведе очи и видя огромната рана. Вдигна глава и отвори уста. Между устните му бликна кръв, но той отново се устреми към мен.

Вторият изстрел го уцели в рамото. Този път той дори не спря.

Беше на два метра от мен. И ножът още беше в ръката му, по дяволите.

Дръпнах спусъка отново и отново, и отново. Първия път не го уцелих, после го улучих в корема и в гърдите, но копелето продължаваше да приближава.

Метър и половина. Стъпките вече се чуваха в коридора.

Прицелих се ниско и стрелях два пъти. Първия път пропуснах. Вторият куршум отнесе коляното на Кейн и той се строполи. Запълзя. От устата му капеше кръв.

На метър от мен замахна с ножа и острието се заби в бедрото ми. В този момент очите на Кейн се промениха. Омекнаха, успокоиха се. Сякаш бреме падна от плещите му, докато се взираше в дулото на пистолета.

Дръпнах спусъка за последен път и му отнесох тила.

Коленете ми се огънаха от болката, която плисна в тялото ми. Напреки на бедрото ми имаше дълга рана, усещах как кръвта мокри панталона ми. Отнесох се. Стаята се килна на една страна. Явно бях паднал на пода. Мярнах пистолета на Холтън пред себе си. Май го бях изпуснал. Вдигнах очи и видях Холтън надвесен над мен, задъхан. Наведе се, вдигна пистолета си.

Вперих поглед в него и прочетох решението му. Извади пълнителя, огледа го. Бяха останали поне два куршума. Не можех да дишам с тази проклета маска. Свалих я.

— Вторник в закусвалнята — казах. — Срещнахме се на закуска, преди да отидем на местопрестъплението.

Холтън коленичи, загледан в тялото на Кейн.

— Не очаквах, че ще доживея този ден — каза той.

Поклати невярващо глава над трупа.

— Няма друг като него. Не можеш да го нараниш, защото не изпитва болка. Мислех, че не е човешко същество — продължи Холтън.

— В заведението. Ти взе банкнотите, които оставих за сметката, после ми ги върна и каза, че ти ще платиш. Взел си един долар, дал си го на Кейн. Помогнал си му да ме натопи. През цялото време си му помагал — казах.

Той се изправи, обърна се към мен и по лицето му плъзна усмивка.

Разкривена и зла усмивка. Бях видял снимката, която полицаят от Чапъл Хил изпрати на Харпър. Холтън изобщо не се беше променил. Исках да разбере, че прикритието му е отишло на кино, че вече не може да се крие зад фалшиво име. Но гласът ми глъхнеше, толкова силно ме болеше. Някак все пак промълвих:

— Ти си разменил ДНК пробата на Ричард Пена с тази на Кейн в Чапъл Хил. Нали така, полицай Ръсел Макпартланд?

Той плъзна пълнителя обратно, вкара патрон в цевта и насочи пистолета към главата ми.

Стиснах зъби. Погледнах го в очите.

Тялото му започна да се гърчи и счупените стъкла, все още останали по рамката, поаленяха, преди Холтън да полети през прозореца.

Дилейни и Харпър стояха една до друга в коридора. Свалиха оръжията си. Чух Дилейни да вика парамедик и стаята отново потъна в мрак. Опитах се да отворя очи, но не можех. Главата ми тежеше, целият бях плувнал в пот. Пропадах в тъмна пропаст.

Преди да изгубя съзнание, усетих нечия ръка върху бузата си. Не разбрах какво ми казват. Някой блъскаше по металната врата. Боби, който питаше безопасно ли е да излезе. Исках да му кажа, че вече няма страшно, да му обясня, че няма да ходи в съда на следващата сутрин, че делото срещу него е приключило… Но думите ми бягаха.

73

През осемте седмици след престрелката на Трийсет и девета улица се оформи пълната картина на престъпленията на Банкнотата. Бях твърде изнемощял, за да се срещна с Дилейни, но тя се обади на Хари и му разказа. Останах при него в апартамента му, докато оздравея, и той ми предаде всичко.