Тръпка

Али Рейнълдс Тръпка

На мама и татко, хора на планината.

Пролог

Отново е същото време на годината. Времето, когато ледниците връщат тела.

Огромната ледена маса се превръща в замръзнала река, която тече толкова бавно, че движението ѝ остава незабележимо за очите. По-скорошните жертви се блъскат с по-отдавнашните в огледалните ѝ дълбини. Някои се появяват още на върха, други чак в подножието и никой не знае кое е следващото тяло, което ще изплува.

Отнема им години, докато излязат на повърхността. Дори десетилетия. Наскоро ледник в съседна Италия се появи в новините, след като поднесе мумифицираните трупове на войници от Първата световна война, напълно екипирани с пушки и каски.

Рано или късно всичко, което е било погълнато, ще изплува, затова всяка сутрин проверявам местните новини.

Чакам едно определено тяло.

1

„Ехо-о-о…“ Гласът ми отеква в бетонното хале.

Познатата червено-бяла вагонетка на въжената железница е на платформата, но в будката на оператора няма никого. Слънцето вече се е скрило зад Алпите, небето розовее, но в сградата не е запалена нито една крушка. Къде са изчезнали всички?

Леден вятър брули бузите ми. Сгушвам се дълбоко в якето. Още не са открили сезона, ще отворят курорта чак след месец, затова не съм очаквала, че ски лифтовете ще работят, но мислех, че поне железницата ще е в движение. Как иначе ще се качим до ледника? Да не съм объркала деня?

Стоварвам сноубордистката раница върху платформата, измъквам телефона и отново проверявам имейла. Знам, че мина доста време, но какво ще кажеш пак да се съберем всичките за един уикенд? Сграда Панорама, ледник Дю Диабл, Лю Роше. Среща на въжената железница, 17:00 ч, петък, 7 ноември. К.х.

К-то е за Къртис. Ако и другите са ми изпратили подобна покана, съм ги изтрила, без да отговоря.

— Хей, Мила!

Това е Брент, изкачва се по стълбите. По-малък е от мен с две години, значи трябва да е на трийсет и една, и е запазил момчешкия си чар — небрежно разветите тъмни коси, трапчинките — макар че сега изглежда доста измъчен.

Грабва ме в мечешка прегръдка и ме повдига от земята. И аз го прегръщам. Колко студени нощи съм се топлила в леглото му. Чувствам се неловко, че не съм му се обаждала толкова време. Но след всичко, което се случи… Така де, и той не ме е търсил.

Острите върхове се издигат над рамото му като сянка върху тъмнеещото небе. Наистина ли искам да участвам в това събиране? Още не е късно. Мога да измисля някакво извинение, да скоча в колата и да подкарам обратно към Шефийлд.

Зад нас някой се прокашля. Отдръпваме се един от друг и виждаме високата руса фигура на Къртис.

Подсъзнателно очаквам, че Къртис ще изглежда така, както го видях за последен път. Съсипан от мъка. Сломен. Но той, разбира се, не изглежда така. Имал е десет години да се съвземе. Или да го скъта дълбоко в себе си.

Прегръдката на Къртис е кратка.

— Радвам се да те видя, Мила.

— Аз също.

Винаги ми е било трудно да го гледам в очите, защото беше изключително красив — и все още е — а сега ми е още по-трудно.

Къртис и Брент си стискат ръцете, кожата на Къртис изглежда толкова бледа върху ръката на Брент. Донесли са и сноубордовете, което не ме изненадва. Никога не се качвахме в планината без тях. И двамата са с джинси, също като мен, но с учудване забелязвам яките на ризи под сноубордистките якета.

— Надявам се, че не очаквате да съм облечена официално — казвам аз.

Къртис ме оглежда от главата до петите:

— Ставаш.

Преглъщам. Очите му са толкова сини, колкото и преди, но ми напомнят за някого, за когото не искам да мисля. Няма и следа от топлината, която усещах тогава. Заради него се довлякох на това място, въпреки че се бях заклела никога повече да не се връщам тук. Вече съжалявам.

— Кой друг ще дойде? — пита Брент.

— Защо се обръща към мен? — казва Къртис.

— Нямам представа — отвръщам аз.

Къртис се смее:

— Наистина ли не знаеш?

Чуват се стъпки. Ето я и Хедър. Кой е зад нея? Дейл? Не може да бъде — още ли са заедно?

Вечно рошавата коса на Дейл сега е стилно подстригана, обеците са изчезнали. Марковите му обувки даже не приличат на обувки за сноуборд. Предполагам, че трансформацията се дължи на Хедър. Поне му е разрешила да си вземе сноуборда.

Хедър е с рокля, при това черна и лъскава, с чорапогащник и високи ботуши до коляното. Вероятно зъзне, дори загърната в пухкавото си яке. Докато ме прегръща, от дългите ѝ тъмни кичури ме лъхва миризмата на лак за коса.

— Колко се радвам да те видя, Мила.

Сигурно преди да дойде, е обърнала няколко питиета, защото звучи почти искрено. Ботушите ѝ са с осемсантиметрови токчета, което я прави малко по-висока от мен. Сигурно затова ги е обула.

Размахва ръката си, украсена с пръстен.

— Оженили сте се! — възкликвам аз. — Моите поздравления.

— Вече три години.

Провинциалният ѝ акцент е по-силен от всякога. Брент и Къртис тупат Дейл по гърба.