Търси се

Приблизително по времето, по което Морис минава край къщата на покойния Дрю Халидей и вижда колата му в гаража, на Тина ѝ прилошава. През нощта почти не мигна от тревога — питаше се как ще реагира брат ѝ, като разбере, че го е издала. Закуската сякаш се превръща в буца в стомаха ѝ и докато госпожа Слоун прочувствено рецитира „Анабел Лий“29 (госпожа Слоун никога не чете, а вика), несмляната храна започва да пълзи нагоре към гърлото ѝ и напира да излезе.

Тина вдига ръка. Струва ѝ се, че ръката ѝ тежи поне пет килограма, по я държи вдигната, докато госпожа Слоун я забелязва:

— Тина, какво има?

Изглежда раздразнена, но на Тина ѝ е все едно. Малко я е грижа дали е разгневила учителката.

— Лошо ми е, искам да отида до тоалетната.

— Добре, върви, но не се бави.

Тина се втурва навън. Няколко нейни съученички се кикотят — когато си на тринайсет, спешно посещение на тоалетната винаги е забавно, — но на нея ѝ е толкова зле, така е съсредоточена в пълзящата нагоре буца, че не им обръща внимание. Щом се озовава в коридора, се затичва към тоалетната, но буцата е по-бърза от нея — Тина се превива и повръща върху маратонките си.

В този момент господин Хагърти, който отговаря за поддръжката, се качва по стълбите; вижда я как отстъпва назад от димящия бълвоч и се затичва да ѝ помогне. Инструментите в чантите на колана му дрънчат.

— Хей, малката, как си?

Тина опипом търси стената, ръката ѝ е като от пластмаса. Всичко пред погледа ѝ е размазано. Очите ѝ са насълзени не само от повръщането. Упреква се, задето послуша Барбара и се довери на господин Ходжис, вместо да остави Пит сам да си оправи кашата. Ами ако той ѝ се разсърди и никога повече не ѝ проговори?

— Добре съм — отговаря. — Съжалявам, че изца… — Пред очите ѝ причернява. Не изпада в безсъзнание, но реалният свят сякаш се отдръпва и тя го наблюдава през замъглен прозорец, а не е в него. Плъзва се надолу по стената и с удивление наблюдава как коленете ѝ в зеления чорапогащник бързат да я пресрещнат. Хагърти я хваща, преди тя да се свлече на пода, взема я на ръце и я понася към лекарския кабинет на долния етаж.

16.

Малкото зелено субару на Анди върши идеална работа на Морис — никой няма да му хвърли даже бегъл поглед, камо ли да го загледа. Такива коли са хиляди. Излиза на заден ход от уличката и потегля към Норт Сайд, като се оглежда за ченгета и стриктно спазва ограниченията на скоростта.

Отначало маршрутът му е почти като в петък вечер. Пак спира пред мола на Белоус Авеню и отново отива в магазин „Всичко за дома и градината“. От отдела за инструменти се снабдява с по-дълга отвертка и едно длето. Качва се в колата, потегля към камарата от тухли на Бърч Стрийт, в която някога се помещаваше Младежкият център, и паркира пак до надписа „САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ“.

Идеално местенце за мръсни дела. Отляво и отдясно Морис е прикрит: от едната му страна има товаро-разтоварна площадка, от другата — висок жив плет. Може да бъде забелязан само отзад, откъм занемарения баскетболен корт и бейзболното игрище, но в този сутрешен час, когато хлапетата са на училище, там няма жива душа. Прикляква до прозорчето на мазето и с лекота забива отвертката в прогнилата дървена рамка, после взема длетото и разширява отвора. Стъклото издрънчава, но не се счупва — напуканият маджун лесно поддава. Вероятността старата сграда да е с охранителна система изглежда все по-малка.

Той оставя длетото и пак взема отвертката. Прокарва я през разширения процеп до охранителния райбер и силно натиска. Оглежда се, за да се увери, че още е сам — да, местенцето е скришно, обаче влизането с взлом посред бял ден е опасно занимание, — и вижда само една врана, кацнала на телефонен стълб. Вкарва длетото под дограмата, набива го с длан колкото се може по-навътре и с всички сили го натиска. Отначало прозорецът не помръдва, но след миг се плъзва нагоре сред пукот на дърво и облак прахоляк. Бинго. Морис избърсва потното си лице и оглежда вехториите, натрупани в мазето, за да се увери, че лесно ще се провре през отвора и ще скочи долу.

Но не веднага. Не и докато съществува дори най-малката вероятност някъде да се е включила безшумна алармена система.

Прибира инструментите в малкото зелено субару, качва се и потегля.

17.

Тази сутрин Линда Саубърс ръководи заниманията по интереси в началното училище в Нортфийлд, но работата ѝ е прекъсната от Пеги Морън, която ѝ съобщава, че на дъщеря ѝ Тина, ученичка в прогимназия „Дортън“ на пет километра оттук, ѝ е прилошало.

— Сега е в лекарския кабинет — добавя шепнешком.

— Доколкото разбрах, повърнала и за малко изпаднала в несвяст.

— Божичко! — възкликва Линда. — На закуска беше много бледа, но като я попитах какво ѝ е, отговори, че е добре.

— Такива са децата. — Пеги подбелва очи. — Или правят мелодрами, или ни се сопват да не им се бъркаме в живота. Закарай я вкъщи. Аз ще поема учениците, а за следващите часове господин Яблонски ти е осигурил заместница.

— Ти си ангел! — Линда прибира учебниците в куфарчето си.