Търси се

Край тях минават групички ученици, бърборят, смеят се, боричкат се, разменят си клюки, наместват раниците си. Някои поглеждат Пит и побелелия, оплешивяващ мъж, но не им обръщат внимание. Прекалено са заети със своите дела.

— За какво?

— Предлагам да седнем в колата. — Ходжис посочва тойотата. — Там ще си поговорим насаме.

— За какво? — повтаря Пит и не помръдва.

— Виж, сестра ти и приятелката ѝ Барбара Робинсън се обърнаха за съвет към мен. Барбара го предложила, защото съм стар приятел на семейството ѝ. Сестра ти много се безпокои за теб.

— Защо?

— Ако питаш защо Барб се е сетила тъкмо за мен, то е защото дълги години бях детектив в полицията.

В очите на момчето проблясва тревога.

— А ако питаш защо Тина се безпокои, ще ти обясня, но предпочитам да не е на улицата.

Изведнъж като по команда безпокойството изчезва от погледа на момчето и лицето му отново става безизразно. Като на покерджия. Ходжис е разпитвал заподозрени, които по същия начин са прикривали емоциите си, и знае, че такива хора най-трудно се пречупват. Ако изобщо се пречупят.

— Не знам какво ви е разправяла сестра ми, но тя няма основание за тревога.

— Ако е вярно всичко, което ми разказа, може и да има. — Ходжис пуска най-подкупващата си усмивка. — Хайде, Пит, няма да те отвлека. Кълна се.

Хлапакът колебливо кимва, но се сепва, като се приближават до тойотата и вижда табелата на таблото:

— Били сте детектив в полицията или все още сте?

— Бях — отвръща Ходжис. — От пет години съм пенсионер. А тази табелка… да речем, че ми е спомен. Понякога ми върши работа. Предлагам да се качим в колата и да поговорим. Дошъл съм като приятел. Не ме карай да стоя под това слънце, че ще се разтопя.

— Ами ако откажа?

Ходжис вдига рамене:

— Няма да те принудя насила.

— Добре, но само за малко. Днес трябва да се прибера пеш, за да купя от аптеката виокс за баща ми. Той тежко пострада преди няколко години.

Ходжис кимва:

— Знам. Пред Общинския център. Аз разследвах този случай.

— Така ли?

— Да.

Пит отваря дясната врата и сяда на мястото до шофьора. Не изглежда притеснен, задето е в колата на непознат човек. Нащрек е, но не и притеснен. Ходжис, който има зад гърба си поне десет хиляди оперативни беседи със свидетели и заподозрени, е убеден, че момчето вече е решило как да се държи, но не е сигурен дали решението му е да говори, или да мълчи. Така или иначе скоро ще се разбере.

Момчето е спокойно, но в момента, в който Ходжис сяда зад волана и включва двигателя, изведнъж се напряга и хваща дръжката на вратата.

— Успокой се, просто искам климатикът да работи. Адски е горещо, ако си забелязал — промърморва Ходжис. — Рано е за такива жеги, сигурно е от глобалното затоп…

— Да свършваме по-бързо, за да купя лекарството и да се прибера у дома. Какво ви е надрънкала сестра ми? Знаете, че е само на тринайсет, нали? Много я обичам, но майка я нарича Тина Мелодраматина. — И след това добавя, сякаш тази подробност обяснява всичко: — С приятелката си Елън не пропускат нито една серия от „Малки сладки лъжкини“.

Ясно, значи Саубърс е решил да не говори. Ходжис не е учуден. Сега задачата му е да го накара да промени решението си.

— Разкажи ми за парите, които идваха по пощата, Пит.

Малкият не трепва, лицето му не изразява тревога. „Очаквал е въпроса. Сетил се е какво ще го попитам още щом е чул името на Тина. А може би тя го е предупредила. Изпитала е угризения и му е изпратила есемес.“

— Имате предвид загадъчните пари ли? — уточнява Пит. — Така им викахме вкъщи.

— Именно.

— Започнаха да пристигат преди около четири години. Бях на възрастта на Тина. Всеки месец получавахме плик, адресиран до баща ми. Вътре бяха само банкнотите, нямаше бележка или писмо.

— Петстотин долара.

— Там някъде. Понякога може да са били малко повече или по-малко. Не бях винаги вкъщи при получаването на плика, а след първите няколко месеца нашите не говореха много по въпроса.

— За да не прогонят късмета ли?

— Да, нещо такова. В един момент на Тийнс ѝ влезе в главата някаква муха, че изпращам парите. Глупости на търкалета! Тогава нямах даже джобни.

— Щом не си бил ти, кой ги е изпращал?

— Не знам. — Млъква, сякаш че ще спре дотук, обаче след малко продължава. Ходжис го слуша мълчаливо, надявайки се Пит да изтърве нещо необмислено. Явно е интелигентен, но понякога дори интелигентните неволно се изпускат. Ако ги оставиш да говорят. — Нали сте чували по новините за разни филантропи, които на Коледа раздават по сто долара в „Уолмарт“ или в друг супермаркет?

— Да.

— Мисля, че и нашият случай е подобен. Някой богаташ е решил да се прави на Дядо Коледа и да помогне на пострадалите пред Общинския център. Взел е списъка с имената им и напосоки е избрал баща ми. — За първи път, откакто са в колата, момчето се обръща с лице към Ходжис и вперва в него поглед — уж искрен, обаче опитният детектив не му вярва.

— Възможно е да праща помощ и на други — продължава. — Сигурно на най-пострадалите, които не могат да работят.

„Добре се справяш, младежо — помисля си Ходжис. — Донякъде версията ти е логична.“