Търси се

— Засега колежът ще почака. Сестра ми иска да учи в „Чапъл Ридж“, а нашите не могат да ѝ платят таксата. И тя ще се размине с частното училище. Както казват собствениците на стрелбища, „почти улучи, но не печели пура“. А пък аз знам, че е много, много важно за нея. Защото в момента… как да се изразя? Сега ходи неохотно на училище, развали си успеха, интересуват я други неща… Накратко, безнадеждно изостава.

Господин Рикър, който несъмнено имаше опит с изоставащи ученици, се намръщи и кимна.

— Обаче ако е сред амбициозни момичета — като например Барбара Робинсън, с която се познават от стария ни квартал — може би ентусиазмът им ще ѝ подейства заразително.

— Похвално е, че милееш за сестра си. Дори благородно.

Пит примигна — не му беше хрумвало, че подбудите му са благородни.

Рикър забеляза смущението му и за да не го притеснява, отново погледна хартийката с имената на букинистите:

— Щях да те посъветвам да отидеш в „Книгите на Грисъм“, ако Теди Грисъм още беше жив, обаче сега книжарницата се управлява от сина му, а той, честно казано, е стиснат. Почтен е, но е голям дзифтар. Оправдава се с трудните времена, но според мен си е такъв по характер.

— Да, добре…

— Предполагам, че си проверил в интернет колко може да струва първото издание на „Беглецът“ с автограф и в добро състояние.

— Да. Две-три хиляди долара. Няма да стигнат дори за едногодишното обучение в „Чапъл Ридж“, но все пак е някакво начало. И парите ще са „честни“, както се изразява татко.

Рикър кимна:

— Струва ми се, че оценката е правилна. Синът на Теди ще ти предложи осемстотин. Може да се спазариш за хиляда, обаче ако настояваш за повече, той ще те отреже и ще те изгони. Номер две в твоя списък — „Хубава книга за теб“ — е книжарницата на Бъди Франклин. Той също е готин — имам предвид почтен, — но не се интересува от книги, написани през двайсети век. Има си по-доходен бизнес — продава стари географски карти и географски атласи от седемнайсети век на богаташите от Брансън Парк и от „Шугър Хайтс“. Ако го склониш да оцени твоята книга, може би синът на Теди ще развърже кесията и ще вдигне до хиляда и двеста. Не казвам, че ще ги даде, а че е възможно.

— Ами „Редки издания — Адрю Халидей“?

Учителят се намръщи:

— На твое място не бих стъпил при него. Книжарницата му е в търговския център на Лейсмейкър Лейн — помещението е тясно като железопътен вагон, обаче на дължина заема почти една пресечка. Наглед нещата му вървят добре, обаче ми се струва, че има нещо гнило. Чувал съм, че не е много придирчив относно произхода на предлаганите му книги. Знаеш ли какво означава това?

— Не се интересува дали са крадени.

— Точно така. Не иска документ, доказващ, че продавачът е законен собственик. Единственото, което знам със сигурност, е, че преди петнайсетина години пробутал на клиент работно копие на романа „Да прославим известните“ от Джеймс Ейджи, а впоследствие се оказало, че книгата е открадната от къщата на Брук Астор — богата дърта клюкарка от Ню Йорк, чийто управител се оказал мошеник. Халидей показал разписка от продавача, а версията му за начина, по който се е сдобил с книгата, изглеждала правдоподобна, затова не му повдигнали обвинение. Само че разписката може да е била фалшифицирана. Повтарям — на твое място не бих се обърнал към него.

— Благодаря, господин Рикър — каза Питър и си каза, че ако реши да продаде тетрадките, първо ще отиде при този Халидей. Само че много ще внимава и ще се откаже, ако антикварят откаже да му плати в брой. Още по-важно е Халидей да не установи самоличността му. Няма да е зле да се дегизира, но без да се увлича.

— Няма за какво, Питър. Честно казано, тази история не ми харесва.

Пит го разбираше. И той изпитваше същото.

* * *

След месец още не беше решил как да постъпи и вече започваше да си мисли, че опитът да продаде дори само една тетрадка, ще означава да рискува много, за да получи твърде малко. Нямаше да има угризения, ако ръкописите на Ротстийн попаднеха в ръцете на частен колекционер (беше чел за хора, които купуват ценни картини и ги окачват в тайна стая, където само те ще им се любуват). Само че как да е сигурен, че ще се случи тъкмо това? Везните все повече натежаваха в полза на идеята да направи анонимно дарение, например да изпрати тетрадките на библиотеката в Нюйоркския университет. Несъмнено директорът ще разбере колко са ценни. Не, невъзможно е. Не е като да пускаш пликове с пари в улични пощенски кутии, нали? Ами ако служителят в пощенската станция го запомни?