Търси се

„А с тетрадки? — си помисля Морис. — По-конкретно с тетрадки «Молескин»? Търгуваш ли с такива, тлъсто крадливо копеле?“

— „Палачи“ излезе с твърда подвързия — отбелязва, докато се преструва, че разглежда книгите на полицата до вратата. Засега иска да е близо до изхода. И до сака с брадвичката. — По нея е заснет филмът „Нос Страх“. Бих я купил, ако имате добре запазен екземпляр. „В безупречно състояние“, както се казва във вашите среди. Разбира се, ако цената е приемлива.

Анди наостря уши. Естествено — на въдицата му се е закачила риба.

— Нямам я в момента, но ще проверя в „Букфайндър“ — информационна база-данни. Роман на Макдоналд с твърда подвързия най-вероятно ще е регистриран там, особено щом по него е заснет филм. Ако го има… и ако е първо издание, до вторник ще ви го доставя. Най-късно в сряда. Искате ли да го потърся?

— Да — кимва Морис. — Повтарям — само ако цената е приемлива.

— Разбира се, разбира се. — Кикотът на Анди е мазен като шкембето му. Свежда поглед към екрана на лаптопа си. В този момент Морис обръща табелата на вратата от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“. Навежда се към отворения сак и изважда брадвичката. Държи я до бедрото си, докато върви по тясната пътека към бюрото. Не бърза — няма за какво да бърза. Старият му приятел натиска клавишите на лаптопа, погълнат от появяващото се на екрана.

— Намерих я! — възкликва. — Джеймс Греъм разполага с копие, безупречно състояние, само за триста дола…

Думите засядат в гърлото му в мига, в който брадвичката се появява в периферното му зрение, после пред очите му. Вдига поглед и ужасено зяпва.

— Ръцете на бюрото! Да ги виждам! — заповядва Морис. — Отдолу сигурно има паникбутон. Да не си посегнал към него, иначе ще останеш без пръсти.

— Какво искаш? Защо ме…

— Не ме позна, нали? — Морис не знае дали поведението на шишкото му е смешно, или го вбесява. — Дори сега, когато съм пред очите ти.

— Не, аз… аз…

— Всъщност не е чудно. Измина доста време от последната ни среща в „Щастливата чаша“. Много вода изтече оттогава.

С удивление и с ужас Халидей се взира в изнуреното, сбръчкано лице на човека пред себе си. „Като птица, хипнотизирана от погледа на змия“ — си казва Морис. Мисълта е забавна и той се усмихва.

— О, боже — прошепва Анди. Пребледнял е като платно. — Не може да бъде! Ти си в затвора!

Все така усмихнат, Морис поклаща глава:

— Освен за редки книги вероятно има база-данни за освободените предсрочно, но явно не си проверявал там. Което е добре за мен и не толкова добре за теб.

Едната ръка на Анди се плъзва встрани от клавиатурата. Морис вдига брадвичката:

— Не го прави! Ръцете на бюрото! С дланите надолу! И не се опитвай да натиснеш бутона с коляно, защото ще разбера и последствията за теб ще са крайно неприятни.

— Какво искаш?

Въпросът го ядосва, но той се усмихва още по-широко.

— Сякаш не знаеш.

— Не знам, Мори, кълна се! — Анди лъже, но погледът му казва истината, само истината и цялата истина.

— Да отидем в кабинета ти. Сигурен съм, че имаш стаичка отзад.

— Не!

Морис пак замахва с брадвичката:

— Можеш да се отървеш цял-целеничък, може и няколко от пръстите ти да останат на бюрото. Не се шегувам. Не съм човекът от едно време, повярвай.

Анди става. Погледът му нито за миг не се отделя от лицето на Морис, обаче не е сигурно дали го вижда. Поклаща се, сякаш в такт с музика, която чува само той, и всеки момент ще припадне. Тогава няма как да отговаря на зададените му въпроси. Освен това Морис ще трябва да го завлече до кабинета, а не знае дали ще може да го помръдне. Ако старият му приятел още не тежи сто и петдесет кила, със сигурност ги гони.

— Поеми си дълбоко въздух — казва му. — Успокой се. Искам само да ми отговориш на няколко въпроса. После си тръгвам.

— Обещаваш ли? — Долната устна на Халидей е издадена напред и лъщи, олигавена от слюнка. Прилича на пълничко момченце, което се цупи на баща си.

— Да. Хайде, дишай.

Анди се подчинява.

— Пак.

Масивните гърди на Анди се повдигат, разпъвайки ризата до скъсване на копчетата, после се отпускат. Лицето му добива малко цвят.

— Марш в кабинета! Веднага!

Анди се обръща и се затътря към дъното на книжарницата. Криволичи сред кашоните и купчините книги със странната грациозност на някои пълни хора. Морис върви след него. Гневът му се разпалва от женственото фръцкане на задника на Анди, опакован в сив габардинен панталон.

До вратата има табло с бутони. Анди набира четири цифри — 9118 — и лампичката светва в зелено. Докато прекрачва прага, Морис сякаш прочита мислите, въртящи се в плешивата му глава.

— Нямаш толкова бърз рефлекс, че да ми затръшнеш вратата под носа. Ако се опиташ, ще загубиш нещо, за което няма протеза. Повтарям — не се шегувам.

Анди, който е напрегнал рамене, за да направи тъкмо това, ги отпуска и влиза в стаята. Морис го последва и затваря вратата.