Цар Алкохол

Бързо ме овладяваше пълно безсилие; дори замъгленият ми мозък разбираше, че ще се съборя мъртъв на земята и няма да сваря влака, ако изостана в опашката на тълпата. Затова излязох из редовете и отърчах край пътя, по страничната пътека, посадена с клонести дървета. Нелсън със смях отърча подир мене. Помня някои епизоди, които се отделят в паметта ми върху общия фон на кошмара. Особено ясно помня тези дървета и как бясно тичах под тях; помня, че при всяко мое падане цялата пияна тълпа започваше да се кикоти. Всички мислеха, че аз съм просто пиян и че това са пияни фокуси. Никому не минаваше през ума, че цар Алкохол бе ме стиснал за гърлото и ме душеше, убийствено ме душеше, но аз отлично съзнавах това. Помня мимолетното чувство на скръб при мисълта, че се боря със смъртта и че никой не иска да разбере това. То приличаше, както ако се давех пред очите на цяла тълпа зрители, а те си въобразяват, че правя някакви фокуси за тяхна забава.

Паднах и изгубих съзнание. Онова, което е станало след това, после ми разправяха други. От всичко това в паметта ми остана само една картина. Нелсън притежаваше грамадна сила — той ме грабнал като наръч, занесъл ме до влака и ме пъхнал във вагона. Когато най-сетне успял да ме сложи, аз съм започнал да се боря с него с такава сила и така съм се задъхал от липса на въздух, че дори Нелсън, въпреки тъпостта си, разбрал, че ми е много лошо. Сега знам, че съм могъл да умра още тогава там на място. Често ми се струва, че никога не съм бил така близо до смъртта, както тогава. Как съм се държал мога да разкажа само според думите на Нелсън.

Вътре в мене буквално всичко гореше; този вътрешен огън ме обгаряше и аз се задъхвах. Липсваше ми въздух. Безумно жадувах за въздух. Опитът ми да отворя прозореца не сполучи: всички прозорци във вагона бяха завинтени. Нелсън имал случай да види как пияни хора подлудяват: той си въобразил, че аз искам да се хвърля през прозореца. Той се мъчил да ме задържи, но аз продължавах да се боря. Аз грабнах от някого факел и счупих прозореца.

Трябва да кажа, че на Оукландското пристанище имахме една партия за Нелсън и друга против него. Вагонът беше пълен с представители на едното и другото направление и при това всички пияни. Когато аз счупих стъклото, противниците на Нелсън взеха това за сигнал. Един от тях ме блъсна с юмрук и аз паднах на пода: така започна общо боричкане, от което помня само онова, което ми разказваха после; впрочем остана ми споменът и във вид на болки от силния удар в челюстта, който ме свали. Онзи, който ме удари, също падна напряко върху мене; а над него се озова Нелсън; казват, че в започналата след това обща битка вътрешността на вагона била буквално надробена на трески и останали твърде малко цели прозорци.

Може би това мое падане и изгубване на съзнание беше най-доброто, което можеше да се случи с мене. Острите движения, които правех като се борех, само караха сърцето ми да бие по-силно; а моят пулс и без това беше достатъчно ускорен, поради което дробът ми се нуждаеше от усилен приток на кислород.

Когато боят свърши и аз се свестих — все пак не бях дошъл на себе си. Също така малко осъзнавах околното, като давещият се, който продължава да се блъска, дори след като е загубил съзнание. Никак не помня какво съм правил, но оказа се, че така настойчиво съм викал: — Въздух, въздух! — та Нелсън най-сетне разбрал каква е работата; той разбрал, че съвсем нямам намерение да се самоубивам. Тогава той сам извадил късчетата стъкла от прозореца и ми позволил да извадя навън главата си до рамената. Той донякъде разбрал, че положението ми е сериозно и ме прегърнал през кръста, за да ми попречи да се подавам много навън. Така пътувах през цялото време до Оукланд и започнах да се боря като луд винаги, когато Нелсън се опитваше да ме вмъкне назад във вагона.

Тука именно имах за цялото време единствен мимолетен проблясък от съзнание. Едничкото, което помня от момента, когато паднах на пътеката под дърветата, до момента, когато се събудих на другия ден вечерта, е оня миг, когато подадох главата си през прозореца и в лицето ме лъхна вятър от движението на влака; от тоя вятър искри полетяха в очите ми; те горяха клепките ми, ослепяваха ме, — а аз все пак дишах, дишах с всичка сила. Всичката сила на волята ми бе насочена към това да дишам, да дишам колкото е възможно по-дълбоко, да събирам в дробовете си колкото може повече въздух, за колкото може по-малко време. Това или смърт — ето кое разбирах много добре; аз бях опитен плувец, много пъти бях плувал под водата и затова много добре знаех това; изпитвах адски мъки от дълготрайната липса на въздух в ония минути, когато ми се връщаше съзнанието и поставих лицето си срещу вятъра и искрите и дишах, за да не умра.