Цар Алкохол

След като си съставихме план, ние слязохме на брега с лодка между рифовете от живи корали; като стигнахме земята, издърпахме лодката на белия бряг, покрит с коралов пясък. Минахме през пясъчната ивица, влязохме под сянката на кокосовите палми и стигнахме до един малък градец. Там намерихме няколкостотин буйстващи моряци от всички краища на земята; те всички безмерно пиеха, безмерно пееха и безмерно играеха. И всичко това ставаше на главната улица на градеца за голямо възмущение на съвсем безпомощната шепа японски полицаи.

Виктор и Аксел решиха, че трябва да му ударим по чашка, преди да тръгнем за тая дълга разходка. Можех ли да откажа да пийна с тия две задушевни момчета? Необходимо беше да се полее нашата дружба. Обичаят искаше това. Ние всички се смеехме на нашия капитан-трезвеник и го презирахме, защото не пиеше нищо. На мен лично съвсем не ми се искаше да пия, но затова пък положително ми се искаше да се покажа добър другар и славен момък. Дори споменът за Люис не ме спря, когато поглъщах силната, обгаряща течност. Наистина цар Алкохол е нанесъл на Люис жесток удар, аз обаче бях млад, кръвта ми, здрава и силна, бързо течеше по жилите ми, организмът ми беше железен и… хе, младостта винаги се смее презрително, като гледа разрушенията, които старостта прави. Странно и силно беше питието, което ни дадоха. Силно миришеше на алкохол. Не можеше да се познае къде и по какъв начин е приготвен. Най-вероятно това беше някаква туземна настройка. Питието беше горещо като огън, прозрачно като вода и действаше бързо като смърт. То беше наляно в празни бутилки от холандско вино, на които бе запазен етикета с много подходящото име „Котва“. И наистина от действието на това питие ние застанахме на котва. Не можахме да се измъкнем от града. Нито тръгнахме със сампана, нито ловихме риба. И макар че престояхме на острова десет дни, не можахме нито веднъж да се разходим из оная пътечка, която минаваше покрай скалаците от лава и тънеше в цветя.

В градеца срещнахме стари познайници от другите кораби — хора, с които сме били заедно из кръчмите в Сан Франциско, преди да отплаваме. Всяка такава среща се започваше с почерпка; поговорим за това, за онова пак се почерпим, след това започваме песни и всякакви шеги, докато най-после главата започне да шуми. Тогава всичко започваше да ми се струва някак значително и чудесно — всички тия морски вълци, които ревяха от цяло гърло, един от които бях аз, събрани за гуляй върху една коралова скала всред океана. Аз си спомнях откъслеци от балади за рицари, които пируват в старинна зала. Ето че те насядат: едни при почетния край — над солта, други — под солта; ето един викинг, който току-що се е върнал от морето, седнал да пирува очаквайки битка. И аз се чувствах, че още не е умряла цялата тая старина и че ние принадлежим към същата древна порода.

Още не бе се мръкнало, когато Виктор от пиянство съвсем загуби ума си. Той искаше да се бие с всички и с всичко. По-нататък имах случай да видя из лудниците буйни луди; разлика между тях и Виктор нямаше никаква — може би само тая, че той беше още по-нетърпим. През цялото време ние с Аксел трябваше да се намесваме, да помиряваме сбитите, така че и ние изпащахме в общите сборичквания; най-сетне се изхитрихме, като турихме в ход цялата си предпазливост и хитрост на пияни хора, да придумаме нашия приятел да влезе в лодката и след това да го откараме на кораба.

Но щом стъпи на палубата, Виктор започна да прави скандали. Той беше силен, колкото няколко мъже, взети заедно, и вдигна всичко с краката нагоре. Много добре помня, че натъпка един моряк в сандъка с веригите; за щастие морякът не пострада твърде много. Виктор не беше в състояние да го свие както трябва. Морякът се извиваше и гледаше да му избяга и Виктор си разкървави ръцете в грамадните халки на морската верига. Когато най-сетне успяхме да го издърпаме от сандъка, лудостта му взе друга форма: той си въобрази, че е велик плувец, и изведнъж скочи през борда и започна да доказва своето мнение да плува като се блъскаше като полумъртва свиня и усилено гълташе солена вода.