Цар Алкохол

Помня след това срещата си с момчетата-юнги на 18–20 години, от средна ръка английски семейства; тези момчета избягали от корабите, където ги дали да учат морското дело — един тук, друг там — и ето сега се бяха озовали моряци на ловджийските шхуни. Те бяха с цъфтящо здраве, яснооки юноши с гладка кожа; те бяха млади — млади като мене и също така се учеха да се движат в средата на възрастни мъже. Пък и наистина те самите бяха възрастни. Те не искаха да пият слабо саке, те имаха нужда от четириъгълни бутилки, пълни с огнената течност, която подпалваше кръвта им и възбуждаше пожар в мозъка. Помня една трогателна песен, която те пяха, с такъв припев:

„Искам да ти дам пръстен, драги мой сине, за да
си спомниш за майка си в часа на страшната буря.“

И те плачеха, когато пееха тази песен — тези безгрижни млади негодници, нанесли такъв удар на гордостта на своите майки, аз също пях заедно с тях и плаках заедно стоях, и се наслаждавах на тази трогателна и драматична сцена, и се опитвах да дам някакво пияно хаотично обяснение на живота и романтичните приключения. Помня още една картина, която ясно се очертава всред по-предишния и последвалия мрак. Ние — тези юноши и аз — вървим из улицата, прегърнати и клатушкайки се, а над нас сияят звездите. Ние пеем някаква безгрижна моряшка песен — пеем всички, с изключение на един: той седи на земята и горчиво плаче, а ние даваме такт, като размахваме бутилките от джин. От двата края на улицата се чуват в далечината гласове на моряци, които пеят като нас в хор; и целият живот изглежда значителен, красив, някакво фантастично и великолепно безумие.

След това пак иде мрак; а след този период на мрак аз отварям очи и при бледната светлина на начеващия ден виждам японка, която грижливо и тревожно се е навела над мене. Тя е жена на един тукашен лоцман и аз лежа пред вратата на нейната къща. Студено ми е, цял треперя и съм съвсем болен след пиянството. Чувствувам, че съм някак много леко облечен. Ах, тези проклети момчета юнги! За тях, вижда се, е станало привичка да бягат. Сега те са избягали с цялото мое имущество. Часовникът ми е изчезнал. Няколкото долара, които имах, също изчезнали. Изчезнало е палтото ми. Коланът ми също. И… да, наистина обущата ми също ги няма.

Аз описах за пример един от десетте дни, които прекарахме на Бонинските острови. Виктор оздравя от временната си лудост, намери мене и Аксел и след това пихме пак, но с голяма предпазливост. Все пак и до края не можахме да се качим по пътеката от лава, обрасла с цветя. Градът и бутилките джин — това е всичко, което видяхме.

Онзи, който сам се е опарил, не може да не чете нравоучение за огъня. Ако бях постъпил така, както трябваше, аз можех да видя на Бонинските острови много интересни неща, да получа едно здраво, нормално удоволствие. Но аз много добре разбирам, че работата съвсем не е в това, как трябва или как не трябва да се постъпи. Важно е как постъпваш в действителност. Тази е предвечната, неопровержима истина. Аз правех това, което правех. Вършех това, което вършеха всички моряци на Бонинските острови. Вършех това, което вършеха в същото време милиони хора из различни точки на земното кълбо. Постъпих така, защото всичко ме тласкаше към тоя път, защото бях човек, по-право момче, продукт на своята среда; защото не бях нито болезнено малокръвен субект, нито полубог. Бях просто човек и вървях из същия оня път, из който вървяха всички хора, пред които се прекланях, моля да не се забравя — здрави пълнокръвни мъже, яки, могъщи, шумни, свободни по дух, които не пресмятат еснафски всяка своя крачка, а с истинско царско великолепие разпиляват и живота, и силите си, и парите си.

И този път лежеше открит пред мене. Като че ли на двора, където играят децата, са оставили кладенеца незатворен. Какъв смисъл има да придумваш малките смелчаци, които крачат със своите дребнички несигурни крачета из пътя към познание на живота, че не бива да играят близо до незатворения кладенец. Всички родители знаят това. И ние също знаем, че известен процент от тези деца — най-живите и смелите от тях — ще паднат в кладенеца. Потребно е само едно и всеки от нас знае това, а то е — да се затвори кладенецът. Същото е и с цар Алкохол. Всички придумвания и нравоучения на света не ще бъдат в състояние да опазят от цар Алкохол мъжете и юношите, които възмъжават, докато цар Алкохол е достъпен винаги и навред и докато той е неразделно свързан с понятието за мъжественост, смелост и широк размах.

Едничкият рационален изход от това положение за нас, представителите на двайсетото столетие, е да заковем кладенеца и да докажем, че двайсетият век е действително двайсети век, който е оставил на деветнайсетия и на всички по-раншни векове всичко онова, което принадлежи на тях: изгарянето на вещиците, нетърпимостта, фетишизма и най-гнусния от всички тези остатъци на варварството — цар Алкохол.

Глава 17