Целуната от сянката

Усетих как ръцете на Лиса се вкопчиха в мен, опитвайки се да ме издърпат, но тя не беше достатъчно силна. Продължих да го удрям. Нямаше и следа от стратегия, от премерените движения, които използвах преди малко срещу него и приятелите му или дори срещу Дмитрий. Удрях безразборно и животинско. Бях под влияние на лудостта, която бях отнела от Лиса.

След това други ръце ме откъснаха. Тези ръце бяха по-силни, дампирски ръце, с мускули, изваяни с години тренировки.

Беше Еди. Извих се, опитвайки се да се освободя от хватката му. Двамата бяхме почти равностойни, но той беше по-тежък.

— Пусни ме! — изкрещях аз.

За мой още по-голям и пълен ужас, сега Лиса бе коленичила до Джеси и го оглеждаше загрижено. Това нямаше смисъл. Как можеше да прави това? След всичко, което той бе сторил? Видях върху лицето й състрадание, а миг по-късно лумналата лечебна магия заискри по връзката ни и някои от най-лошите му рани изчезнаха.

— Не! — изкрещях и отново се извих в ръцете на Еди. — Не можеш!

В този миг се появиха и другите пазители начело с Дмитрий и Селесте. Кристиан и Ейдриън не се виждаха никъде, вероятно бяха изостанали.

Последва организиран хаос. Онези от обществото, които бяха останали, бяха подбрани и отведени на разпит. Лиса също бе отведена, за да се погрижат за раните й. Част от мен, която бе погребана под цялата тази кръвожадна емоция, искаше да отиде с нея, но нещо друго привлече вниманието ми: отнасяха и Джеси, за да му окажат медицинска помощ. Еди все още ме държеше и въпреки опитите ми да се отскубна и молбите ми не отпускаше хватката си. Повечето от възрастните бяха заети с останалите, за да ми обърнат внимание, но ме забелязаха, когато отново се разкрещях:

— Не можете да го оставите да се измъкне! Не можете да го оставите да се измъкне!

— Роуз, успокой се — обади се Албърта с кротък глас. Как не разбираше какво става? — Всичко свърши.

— Не е свършило! Не и докато ръцете ми не го стиснат за гърлото и не го удушат!

Албърта и някои от останалите явно осъзнаха, че става нещо сериозно, но не мислеха, че има нещо общо с Джеси. Всички ме гледаха с онзи поглед Роуз-е-луда, до болка познат ми през последните дни.

— Отведете я оттук — нареди Албърта. — Почистете я и я успокойте. — Не даде повече инструкции, но някак си се подразбираше, че Дмитрий ще е този, който трябва да се оправи с мен.

Той дойде и ме взе от Еди. При кратката смяна на пазачите ми се опитах да се освободя, но Дмитрий беше прекалено бърз и силен. Сграбчи ме за ръката и ме поведе със себе си.

— Можем да го направим по лесния или по трудния начин — рече Дмитрий, докато вървяхме през гората. — Няма начин да ти позволя да се доближиш до Джеси. А и освен това той е в клиниката, така че няма как да го достигнеш. Ако се примириш с това, ще те пусна. Ако се противиш и хукнеш след него, отново ще те спра.

Претеглих възможностите си. Нуждата да накарам Джеси да страда все още бушуваше в кръвта ми, но Дмитрий беше прав. Засега.

— Добре — съгласих се. Той се поколеба за миг, навярно се чудеше дали съм искрена, сетне пусна ръката ми. Когато не побягнах, усетих как се отпуска, почти незабележимо.

— Албърта каза, че трябва да ме почистят — казах след малко. — Така че отиваме в клиниката, нали?

Дмитрий се подсмихна леко.

— Добър опит. Няма да те допусна близо до него. Ще получиш първа помощ някъде другаде.

Той ме водеше в посока, разположена косо от мястото на атаката, към район, който все още се намираше в покрайнините на кампуса. Бързо разбрах накъде сме се запътили. Към хижата. По времето, когато в кампуса е имало повече пазители, някои обитавали подобни предни постове, осигурявайки постоянна защита на границите на училището. Те отдавна бяха изоставени, но тази хижа беше почистена и пригодена за живеене, когато лелята на Кристиан беше дошла на посещение в Академията. Тя бе предпочела да се настани тук, отколкото в къщите, предназначени за гости, където останалите морои гледаха на нея като на потенциален стригой.

Той отвори вратата. Вътре беше тъмно, но не чак толкова, видях как намери кибрит и запали газовия фенер. Той не осигуряваше кой знае колко светлина, но все пак достатъчно за нашите очи. Огледах се и видях, че Таша наистина беше свършила добра работа с това място. Беше чисто и почти уютно — леглото бе покрито с пухкав юрган, а пред камината имаше два стола. В кухнята, разположена отстрани на стаята, имаше дори и храна — в консерви и пакети.

— Седни. — Дмитрий посочи към леглото. Послушах го и след минута той запали огън. След като се разгоря, грабна първата му попаднала медицинска аптечка и бутилка вода от кухненския плот, и придърпа един стол, за да седне срещу мен.

— Трябва да ме оставиш да отида — замолих го аз. — Нима не разбираш? Не разбираш ли, че Джеси трябва да си плати? Той я измъчваше! Причини й ужасни неща!

Дмитрий намокри парче марля и започна да почиства едната страна на челото ми. Засмъдя, така че явно имаше рана.

— Той ще бъде наказан, повярвай ми. Както и останалите.