Целуната от сянката

Отпуснах глава върху гърдите на Дмитрий, намирайки покой в топлината му. Той ме целуна по челото и прокара пръсти през косата ми.

— Обичам те, Роза. — Целуна ме отново. — Винаги ще бъда с теб. Няма да позволя да ти се случи нещо.

Думите бяха прекрасни и опасни. Не биваше да ми казва подобно нещо. Не биваше да обещава, че ще защитава мен, не и след като се предполага, че трябва да посвети живота си на зашитата на мороите, в случая Лиса. Аз не биваше да бъда на първо място в сърцето му, както и той в моето. Затова не биваше да произнасям следващите думи, но ги изрекох.

— И аз няма да позволя нищо да ти се случи — обещах. — Обичам те. — Той впи устни в моите и целувката му погълна следващите думи, които може би щях да добавя.

След това останахме да лежим прегърнати. Не говорехме много. Можех да остана така завинаги, но знаехме, че трябва да вървим. Останалите щяха да ни търсят, за да докладвам, а ако ни завареха в това положение, нещата определено щяха да загрубеят.

И така, ние се облякохме, което не се оказа никак лесно, защото постоянно спирахме, за да се целуваме. Накрая, неохотно, напуснахме хижата. Държахме се за ръце, но знаехме, че можем да си позволим тази радост само още малко. Щом наближахме същинската част на кампуса, отново трябваше, както обикновено, да се държим делово. Но в този миг всичко в света беше златно вълшебство. Всяка моя стъпка бе изпълнена с радост, а във въздуха сякаш се носеха нежни звуци.

Разбира се, в главата ми не спираха да кръжат въпроси. Какво се бе случило преди малко? Къде остана прословутият ни самоконтрол? Но в момента не ми пукаше. Тялото ми още беше топло и още го желаеше и… внезапно спрях. Друго чувство — много неприятно — се промъкна изведнъж в мен. Беше странно, все едно ми се догади и в същото време кожата ми настръхна. Дмитрий също спря и ме изгледа озадачено.

Блед, леко сияещ силует, се материализира пред нас. Мейсън. Изглеждаше същият, както винаги — или може би не съвсем? Обичайната тъга беше там, но виждах още нещо, нещо, което не можех напълно да разбера. Паника? Объркване? Почти можех да се закълна, че беше страх, но честно, от какво би могъл да се бои един призрак?

— Какво има? — попита Дмитрий.

— Виждаш ли го? — прошепнах. Дмитрий проследи погледа ми.

— Да виждам кого?

— Мейсън.

Тревожното изражение на Мейсън потъмня. Макар и да не успявах да го определя точно, знаех, че не означава нищо добро. Отново ми се повдигна, но някак си бях сигурна, че това усещане няма нищо общо с него.

— Роуз… трябва да се връщаме… — рече Дмитрий предпазливо. Той все още не можеше да приеме, че виждам духове.

Но аз не помръднах. Лицето на Мейсън ми казваше още нещо — или поне се опитваше. Тук имаше нещо, нещо много важно, което трябваше да знам. Но той не можеше да го изрече.

— Какво? — попитах го. — Какво има?

По лицето му премина сянка на объркване. Той посочи зад мен, сетне отпусна ръка.

— Кажи ми. — Безпокойството ми бе отражение на неговото. Дмитрий местеше поглед от мен към Мейсън, макар че за него Мейсън навярно беше само едно празно място.

Бях прекалено концентрирана върху Мейсън, за да се тревожа какво може да си помисли Дмитрий. Тук имаше нещо. Нещо голямо. Мейсън отвори уста, искаше да заговори, както предишните пъти, но не можеше да изрече думите. Само че този път, след няколко мъчителни секунди, най-сетне успя. Думите бяха едва доловими.

— Те… идват…

Глава 24

Целият свят застина. По това време на нощта обикновено нямаше птици или други източници на шумове, но сега ми се струваше още по-тихо от обичайното. Дори вятърът бе стихнал. Мейсън ме гледаше умолително. Повдигаше ми се и цялата бях настръхнала. Тогава разбрах.

— Дмитрий — извиках тревожно, — има стриго…

Прекалено късно. Двамата с Дмитрий го видяхме едновременно, но Дмитрий беше по-близо. Бледо лице. Червени очи. Стригоят се спусна върху нас, но ми се стори, че летеше, също както се говореше в легендите за вампирите. Но Дмитрий бе също толкова бърз и силен. Измъкна сребърния си кол — истинския, а не притъпен като моя за практиката — и с него пресрещна атаката на стригоя. Предполагам, че стригоят се беше надявал да ни изненада. Те се вкопчиха един в друг и за миг сякаш замряха във времето, без някой да има надмощие. Сетне ръката на Дмитрий се стрелна напред и сребърният кол се заби в сърцето на стригоя. Червените му очи се разшириха от изненадата и тялото му се сгърчи на земята.

Дмитрий се обърна към мен, за да се увери, че съм добре. Разменихме си хиляди безмълвни съобщения. Пак се извърна назад и огледа горите, синеещи в далечината. Още по-силно ми се догади. Не можех да си обясня, но някак успявах да почувствам стригоите около нас. Тъкмо от това ми прилошаваше. Дмитрий пак се обърна с поглед, какъвто досега не бях виждала в очите му.

— Роуз. Слушай ме. Бягай. Бягай колкото можеш по-бързо, без да спираш, докато не стигнеш до общежитието. Кажи на пазителите.

Кимнах. Въпросите бяха излишни.

Той се пресегна и хвана ръката ми над лакътя, вторачен в мен, за да е сигурен, че ще разбера следващите му думи.