Целуната от сянката

— Това е руската дума за буря — отвърна тя тихо. Поведох по-малките ученици нагоре по стъпалата, като ги разпределях по етажите им. Повечето бяха ужасени, което беше лесноразбираемо. Само неколцина — по-големите сред тях — изглеждаха готови да се сражават, също като мен. Искаха да направят нещо, искаха да помогнат. Знаех, че макар да оставаше цяла година до дипломирането им, те вече умееха да нанасят смъртоносни удари. Привиках двама от тях настрани.

— Следете ги да не изпаднат в паника — тихо им наредих аз. — И бъдете нащрек. Ако нещо се случи с по-старите пазители, ще стане много трудно за вас.

Лицата им останаха сериозни. Изслушаха указанията ми мълчаливо, само понякога кимаха. Много добре ме разбраха. Имаше някои новаци, като Дийн например, които не осъзнаваха сериозността на заплахата. Но повечето разбраха. Ние, дампирите, бързо порастваме.

Отидох на първия етаж, защото си мислех, че тук ще бъда по-полезна. Ако някой стригой успее да проникне през партера, най-логично бе да се устреми нагоре към следващия етаж. Показах сребърния си кол на дежурещите тук пазители и им предадох разпорежданията на Албърта. Те уважиха желанията й, но можех да се закълна, че не искаха да се бъркам прекалено в тяхната защита. Затова ме пратиха към съседното крило, където имаше само един малък прозорец. През него би могъл да се промъкне само някой с дребна фигура, като мен например. Освен това знаех, че беше почти невъзможно за стригоите да се покатерят до този прозорец отвън заради стръмната фасада на сградата.

Оставаше ми само да патрулирам тук, но отчаяно ми се искаше да разбера какво се случва навън. Колко стригои бяха проникнали? И къде се спотайваха? Внезапно ми хрумна, че разполагам с лесен начин да разбера. Без да изпускам от поглед прозореца, който трябваше да пазя, аз прочистих съзнанието си от всичко останало, за да вляза в главата на Лиса.

Открих я сред група морои на горния етаж в нейното общежитие. Процедурата по блокирането на всички входове несъмнено вече бе приключила в целия кампус. В нейната група се долавяше по-голямо напрежение, отколкото в моята, вероятно поради факта, че макар и още неопитни, по-малките ученици около мен имаха известна представа как да се бият със стригоите. Докато при мороите това знание липсваше, въпреки настоятелните политически групи сред тях, които искаха да преминат курс по бойна техника. Но все още нямаха никакъв опит в организацията на бойните действия.

Еди беше близо до Лиса. Изглеждаше толкова свиреп и силен — сякаш можеше само с едната си ръка да прогони всеки стригой от кампуса. Много се зарадвах, че от всичките ми съученици именно той беше прикрепен към Лиса.

И понеже вече бях проникнала изцяло в съзнанието й, имах пълна представа за чувствата й. Изтезанията, на които я бе подложил Джеси, изглеждаха като детска игра в сравнение с атаката на стригоите. Така че никак не бе изненадващо, че Лиса бе ужасена. Но по-голямата част от страха й не беше заради самата нея. Много повече се тревожеше за мен и за Кристиан.

— Роуз е добре — чух един глас до нея. Лиса се извърна и видя Ейдриън. Той очевидно се бе намирал в нейното общежитие, вместо в сградата за гости на Академията. Пак си бе надянал обичайното непукистко изражение, но аз долових издайнически признаци на страх в зелените му очи. — Тя ще се справи с всеки стригой. Освен това Кристиан ми каза, че тя е с Беликов, така че вероятно е на по-сигурно място от нас в момента.

Лиса кимна. Отчаяно й се искаше да повярва на това.

— Но Кристиан…

Ейдриън, въпреки склонността си към перчене, неуверено отклони поглед. Не посмя да я погледне в очите, нито успя да измисли някакви утешителни думи. Не ми бе необходимо да изслушам обясненията, понеже ги чух през съзнанието на Лиса. Двамата с Кристиан решили да се срещнат насаме и да си поговорят за това, което се бе случило с нея в гората. Възнамерявали да се промъкнат тайно и да се срещнат в тяхното убежище на тавана на църквата. Но Лиса се забавила и я заварил вечерният час, точно преди ненадейната атака на стригоите, заради което тя бе останала вътре в общежитието, докато Кристиан се намираше някъде навън.

Еди бе този, който я утеши:

— Ако той е в параклиса, всичко е наред. Дори всъщност е в по-голяма безопасност от нас.

Стригоите не можеха да стъпват на свята земя.

— Освен ако не подпалят църквата — каза Лиса. — Неведнъж са го правили.

— Да, но преди четиристотин години — уточни Ейдриън. — Мисля, че ще си намерят по-лесни жертви наоколо, така че няма да си направят труда да прибягват до средновековните си обичаи.

Лиса трепна при думите по-лесни жертви. Знаеше, че Еди има право за параклиса, но не можеше да се отърси от мисълта, че Кристиан може да се е връщал в общежитието си и да е бил заловен насред двора. Тревогата я изяждаше отвътре и се чувстваше безпомощна, че не може да направи нищо в негова защита.