Целуната от сянката

— Не спирай — изрече. — Няма значение какво ще чуеш, няма значение какво ще видиш, не спирай. Не и докато не предупредиш другите. Не спирай, освен ако си пряко заплашена. Разбра ли?

Отново кимнах. Той пусна ръката ми.

— Кажи им буря.

Отново кимнах.

— Бягай.

Побягнах. Не се озърнах назад. Нито попитах какво ще прави, защото вече знаех. Възнамеряваше да спре колкото може повече стригои, докато успея да доведа подкрепление. След броени секунди чух ръмжене и шум от удари, което ми подсказа, че Дмитрий беше открил друг стригой. За един удар на сърцето си позволих да се разтревожа за него. Ако той умре, аз също щях да умра. Но после пропъдих тази тревога. Не можех да мисля само за един човек, не и когато животът на стотици бе изложен на смъртна опасност. Стригои в Академията „Св. Владимир“. Невъзможно. Не можеше да е истина.

Краката ми се удряха силно в земята, разпръсвайки кишата и калта. Стори ми се, че някъде наоколо чувах гласове и виждах силуети — но не на духове както на летището, а на чудовищата, от които толкова дълго се бях страхувала. Но нищо не можеше да ме спре. Когато Дмитрий и аз започнахме да тренираме заедно, той ме караше всеки ден да пробягвам обиколка след обиколка. Аз все се оплаквах, но той настояваше отново и отново, че бягането било от съществено значение. Щяло да ме направи по-силна, повтаряше ми той. И, добавяше, може да дойде ден, когато няма да мога да се бия и ще трябва да побягна. Този ден бе дошъл.

Пред мен се появи общежитието на дампирите. Около половината от прозорците му светеха. Наближаваше вечерният час и всички се готвеха да си лягат. Връхлетях през вратите. Сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение. Първият, когото видях, беше Стан. Едва не се бутнах в него. Той ме улови за китките, за да ме удържи да не падна.

— Роуз, ка…

— Стригои — задъхано изрекох. — Има стригои в кампуса.

Той се втренчи удивено в мен и за пръв път го видях със зяпнала уста. Но бързо се съвзе и аз тутакси се досетих какво си помисли. Пак си измислям истории за духове.

— Роуз, не зная какво си намис…

— Не съм луда! — изкрещях. Всички в коридора на общежитието насочиха погледите си към нас. — Те са там навън! Те са там навън и Дмитрий се бие с тях сам. Трябва да му помогнеш. — Какво, по дяволите, ми беше казал Дмитрий? — Той ми каза да ти предам думата буря.

И сякаш с магическа пръчка Стан изчезна.

Никога не бях присъствала на упражненията на пазителите срещу евентуални атаки на стригоите, но те със сигурност са ги провеждали. Всичко се задвижи прекалено бързо, което бе възможно само ако го бяха тренирали предварително. Всички пазители в общежитието, независимо дали бяха будни, или не, за няколко минути се събраха в коридора. Зазвъняха по телефоните. Аз стоях сред другите ученици, които гледаха как по-възрастните се организираха с удивителна ефективност. Като се озърнах наоколо, осъзнах нещо. Край мен нямаше други ученици от горните класове. Понеже беше неделя през нощта, всички мои съученици се бяха върнали към практиката си, за да охраняват поверените им морои. Странно, но това ми подейства успокояващо. Така общежитията на мороите бяха допълнително защитени.

Или поне по-големите морои, защото в капмуса на началните курсове нямаше такава защита. Там обикновено дежуреха само пазители, както и в нашето общежитие, но поне имаха решетки по прозорците на партера. Подобни прегради не можеха да спрат стригоите, но все пак щяха да забавят проникването им. Не бяха взети допълнителни мерки, за да се подсили охраната, защото не бе необходимо при наличието на солидните защитни пръстени около цялата Академия.

Албърта се присъедини към групата и разпрати отделните групи из целия кампус. Някои се отправиха да охраняват централните сгради. Други тръгнаха на лов за стригои. След като повечето пазители напуснаха общежитието пристъпих напред.

— Какво да правим ние? — попитах аз.

Албърта се обърна към нас. Огледа първо мен, после и останалите наоколо, от четиринайсетгодишни до момчета и момичета почти на моята възраст. Нещо пробягна по лицето й. Тъга, помислих си.

— Ти остани тук в общежитието — каза ми тя. — Никой да не излиза навън. Целият кампус е блокиран. Качете се по етажите, където са вашите стаи. Има пазители, които ще ви разпределят на групи. По-малко вероятно е стригоите да нахлуят тук отвън. Но ако стигнат до този етаж… — Тя се огледа. Покрай всички прозорци и врати бяха поставени постове. Поклати глава. — Ние ще се справим с това.

— Мога да помогна — казах й. — Знаеш, че мога.

Можех да се закълна, че се канеше да ми възрази, но внезапно промени решението си. За моя изненада кимна и ми каза:

— Заведи ги горе. Наблюдавай ги.

Тъкмо се наканих да протестирам, че не искам да бъда бавачка на малки деца, когато тя направи нещо наистина удивително. Бръкна под дрехата си и ми даде един сребърен кол. Истински.

— Върви — тихо ми каза тя. — По-малките ученици трябва да бъдат отведени оттук.

Обърнах се, за да тръгна, но внезапно се спрях.

— Какво означава буря!