Целуната от сянката

Ясновидката разбърка отново картите и ми ги подаде, за да цепя. Направих го и тя извади още три карти. Деветка мечове, Слънцето и Асо мечове. Картата на Слънцето беше обърната надолу.

Е, не разбирах нищо от тези работи, но внезапно изпитах чувството, че няма да чуя толкова хубави неща като Лиса. Картата на Императрицата изобразяваше жена в дълга рокля със звезди върху главата. Луната показваше кръгла луна с две кучета под нея, а Асо чаши изобразяваше скъпоценен бокал, пълен с цветя.

Докато върху моята карта Деветка мечове се виждаше жена, която плачеше пред стена от мечове, а върху Асо мечове бе изрисувана ръка, която държеше обикновен железен меч. Добре поне, че Слънцето изглеждаше по-весело. Виждаше се нещо, което приличаше на ангел, възседнал бял кон, а над тях грееше слънце.

— Не трябва ли онази да се обърне от правилната страна? — попитах аз.

— Не — отвърна Ронда, без да откъсва поглед от картите. — Ще унищожиш това, което е неживо.

Изчаках около трийсет секунди да продължи, но тя не го направи.

— Ама чакай, това ли е всичко?

Жената кимна.

— Това ми казват картите. Аз ги посочих.

— Струва ми се, че казват малко повече. Ти съобщи на Лиса толкова много неща! Освен това вече зная, че ще убивам неживи. Това ми е работата. — Не стига, че бъдещето ми беше толкова бедно, ами и съвсем лишено от оригиналност.

Ронда сви рамене, сякаш това беше достатъчно обяснение.

Отворих уста, за да й заявя, че ще е по-добре да не ми иска пари за това тъпо гледане, когато на вратата се почука. Тя се отвори и за моя изненада Дмитрий промуши глава в стаята.

— Казаха ми, че сте тук. — Влезе и забеляза Ронда. За моя още по-голяма изненада, той й се поклони ниско с подчертано уважение и рече много учтиво: — Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да отведа тези две момичета до самолета.

Ронда го огледа, но не недоволно като натрапник. По-скоро сякаш беше загадка, която искаше да разреши.

— Няма защо да се извиняваш. Но може би имаш време, за да гледам и на теб?

След като имахме еднакво отношение към религията, очаквах Дмитрий да й каже, че няма време за мошеническите й театрални изпълнения, които уж са предсказания за бъдещето. Но лицето му запази сериозното си изражение, накрая той кимна и седна до мен. Усетих уханието на одеколона му, примесено с мириса на кожа.

— Благодаря — рече Дмитрий. Произнесе думата с безкрайна учтивост.

— Ще бъда кратка.

Ронда вече разбъркаше моите непотребни карти. За нула време ги размеси, подаде ги на Дмитрий да цепи и извади три карти. Рицар жезли, Колелото на съдбата и Петица чаши. Не изпитах никакво усещане, докато ги гледах. Върху картата Рицар жезли беше нарисуван мъж, възседнал кон с дълго дървено копие. Колелото на съдбата изобразяваше кръг със странни символи, плуващи в облаци. Петица чаши показваше пет съборени чаши, от които изтичаше някаква течност, а един мъж стоеше с гръб към тях.

Погледът й се плъзна по картите, сетне се насочи към Дмитрий, после отново към картите. Лицето й не изразяваше нищо.

— Ще изгубиш това, което цениш най-много, затова му се наслаждавай, докато можеш. — Посочи към картата Колелото на съдбата. — Колелото се върти, винаги се върти.

Тълкуванието не беше толкова добро като това на Лиса, но пак беше повече от това, което каза на мен. Лиса ме сръга като мълчаливо предупреждение да мълча, което отначало ме стресна. Без дори да го осъзная, бях отворила уста, за да протестирам. Сега я затворих и се намръщих.

Лицето на Дмитрий беше мрачно и замислено, докато се взираше в картите. Не знаех дали има някаква представа от гледане на карти, но се бе вторачил в изображенията, сякаш наистина съдържаха всички тайни на света. Накрая отново кимна с уважение към Ронда.

— Благодаря ви.

Тя му кимна в отговор, след което тримата излязохме, за да хванем самолета. Амброуз ни каза, че гледането било за негова сметка и после щял да се оправи със Сузан.

— Струваше си — каза ми той. — Струваше си да видя как се замисляш за съдбата си.

Изсумтях презрително.

— Не искам да те обидя, но онези карти не ме накараха да се замисля за нищо.

Както и всичко останало, думите ми само го разсмяха.

Канехме се да напуснем малката приемна на Сузан, когато Лиса внезапно се втурна обратно към отворената врата, водеща в стаята на Ронда.

— Извинете ме — заговори Лиса.

Ронда разбъркваше картите, но вдигна глава. Лицето й имаше загрижено изражение.

— Може да ви прозвучи странно, но… ъъ, бихте ли ми казали какъв елемент специализирате?

Усещах, че Лиса е затаила дъх. Очакваше Ронда да й отговори, че не е специализирала, което често беше признак, че личността владее духа. Имаше още толкова много да учи, а на Лиса й харесваше идеята да открива други като нея, които биха могли да я научат — а особено й харесваше мисълта да я учи някой, който умее да предсказва бъдещето.

— Въздух — отвърна Ронда. Лек бриз разроши косите ни в потвърждение на думите й. — Защо?

Лиса изпусна дъха си, а през връзката ни към мен нахлу вълна на разочарование.

— Просто любопитство, няма особена причина. Благодаря ви отново.

Глава 17