Цялата истина

Крийл пропусна да се ръкува с него.

— Започна се — каза той.

— Видях другаря Константин — подхвърли с крива усмивка другият. — Мисля, че напълно заслужава един „Оскар“.

— През уикенда той ще бъде тема на предаването „Шейсет минути“, да не говорим за всички съществуващи списания. Онзи кретен Горшков доста ни улеснява.

— А какво стана с инцидента?

— Ти си инцидентът — отвърна Крийл.

— Досега се получаваше без пряка намеса.

— Не ме интересуват войни, които приключват за сто дни или се израждат в гангстерски битки по улиците. Те не покриват дори сметката за тока, Сизър.

— Дайте ми плана, и аз ще го реализирам, мистър Крийл. Както винаги досега.

— Просто бъди в готовност.

— Парите са ваши — сви рамене Сизър.

— Така е.

По обратния път към Арес Билдинг Крийл отново насочи поглед към бетонната джунгла със стоманени кули под себе си. Вече не си в западен Тексас, Ник, напомни си той.

Разбира се, не ставаше въпрос само за пари. Нито пък за спасяването на компанията. Крийл разполагаше с достатъчно пари, което означаваше, че Арес Корпорейшън щеше да оцелее независимо от онова, което той щеше или нямаше да направи. Не, тук ставаше въпрос светът да се върне към стария традиционен ред. Бъркотията бе продължила достатъчно дълго. На Крийл му беше омръзнало да наблюдава как диваците диктуват на силните и цивилизованите. Лудостта беше властвала достатъчно дълго и той възнамеряваше да оправи нещата. Някои биха казали, че се прави на господ. Всъщност беше такъв поне в известен смисъл. Но и най-благонамереният бог прибягва до насилие и разруха, за да наложи волята си. Крийл възнамеряваше стриктно да се придържа към този „модел“.

В началото щеше да има болка.

И тежки загуби.

Винаги ги е имало. Собственият му баща беше станал жертва на усилията за поддържане на световния ред. Затова Крийл знаеше високата цена на саможертвата. В крайна сметка тя си заслужаваше.

Той се облегна на седалката.

Създателят на Константин знаеше някои неща.

Сизър знаеше други.

Но само Николас Крийл знаеше всичко.

Както се полага на боговете.

3

— Какво означава буквата „А“?

Въпросът беше зададен на добър английски, макар и с холандски акцент.

Шоу погледна служителя от паспортния контрол на летище „Схипхол“, разположено на петнайсет километра югозападно от Амстердам. То беше сред най-големите и най-оживените летища в света, въпреки че беше разположено пет метра под морското равнище, а около него се поклащаха трилиони тонове солена вода. Шоу винаги се беше възхищавал на гениалната инженерна мисъл, позволила изграждането на „Схипхол“. Но две трети от територията на тази страна се намираха под морското равнище и нямаше кой знае какъв избор за паркирането на самолетите, нали?

— Моля? — попита той, въпреки че много добре бе разбрал какво го питат.

Мъжът заби показалец в разтворения паспорт.

— Това тук. Срещу собственото ви име стои инициалът „А“. Какво означава той?

Униформеният служител беше достоен представител на нацията си. Беше метър и осемдесет и пет, с около два сантиметра и половина над средния ръст на холандските мъже, но с почти осем сантиметра по-нисък от внушителната фигура на Шоу.

— Нищо не означава — отвърна Шоу. — Майка ми просто е пропуснала да ми даде собствено име, а аз избрах тази буква. А. Шоу. Плюс фамилното име на майка ми.

— Нима баща ви не се е възпротивил, когато сте пренебрегнали фамилията му?

— Баща е нужен само за зачеването, но не и за раждането на бебе — отвърна Шоу.

— А в болницата също не са ви дали име, така ли?

— Нима всички бебета се раждат в болница? — усмихна се Шоу.

Холандецът замълча за миг, а после реши да смени тона.

— Значи Шоу — каза примирително той. — Ирландец, като Джордж Бърнард?

Шоу знаеше, че холандците са много информирани, добре образовани и любознателни и обичат да влизат в спорове. Но никой досега не му беше задавал въпроса за Джордж Бърнард Шоу.

— За съжаление не, защото съм шотландец — отвърна той, после, съобразил, че използва американски паспорт, един от многото, с които разполагаше, побърза да добави: — Оттам са дедите ми. Самият аз съм роден в Кънектикът. Били ли сте там?

— Не — отвърна служителят. — Но много бих искал да попътувам из Америка.

В очите му се появи замечтан блясък, който Шоу познаваше много добре.

— Улиците не са павирани със злато и не всички жени са холивудски звезди — предупреди той. — Но работа има колкото щеш, а и достатъчно пространство, за да я вършиш.

— Надявам се, че някой ден ще мога да отида — промърмори със завист в гласа униформеният и се върна към служебните си задължения. — Причина за посещението ви? Бизнес или туризъм?

— И двете. Трябва ли да избирам, след като съм изминал толкова път?

Холандецът се засмя.

— Нещо за деклариране?

— Ik heb niets aante geven.

— Говорите холандски? — изненадано вдигна глава служителят.

— Че кой не го говори?