Цялото лято в един ден

— Айде, няма кво да чакаш тука сега! — извика момчето разярено. — Нищо няма за гледане!

Устните й трепнаха.

— Нищо! — крещеше той. — Всичко беше на майтап, нали тъй? — Той се обърна към другите деца. — Нищо няма да има днеска. Нали?

Те до едно запремигваха насреща му, после разбраха, ухилиха се и заклатиха глави:

— Нищо, нищо!

— Ама… — прошепна Марго и очите й станаха съвсем безпомощни. — Но нали тъкмо на днешния ден… учените предсказват… те казват… те знаят, че слънцето…

— Всичко е на майтап! — рече момчето и грубо я сграбчи. — Ей, я да я пъхнем в някой килер, преди да дойде учителката!

— Не — каза Марго и се дръпна назад.

Те се стекоха около нея, хванаха я и я понесоха — отначало сипеща протести, после молби, после сълзи — назад, в един от тунелите, в една стая, в килер и там затръшнаха вратата и я заключиха. Стояха и гледаха вратата, виждаха как потреперва от това, че тя удря и се блъска в нея. Чуваха приглушените й викове. После, ухилени, се обърнаха и си тръгнаха обратно по тунела, тъкмо когато дойде учителката.

— Готови ли сте, деца? — Тя погледна часовника си.

— Да! — отговориха те.

— Всички ли сме тук?

— Да!

Дъждът намаля още повече.

Струпаха се пред грамадната врата.

Дъждът спря.

Сякаш посред някой филм за лавина, за смерч, ураган или изригнал вулкан се е повредил отначало звукът, заглъхнал е и накрая е секнал целият шум, всички трясъци, целият кънтеж и тътен, а след това някой е издърпал филма от апарата и е сложил вместо него диапозитив с умиротворен тропичен пейзаж, който не помръдва и не трепва. Светът замря. Тишината бе толкова огромна и невероятна, че човек имаше чувството, че ушите му са за-тъкнати или че изобщо е изгубил слуха си. Децата затиснаха ушите си с ръце. Стояха недалеч едно от друго. Вратата се плъзна и мирисът на безмълвния, обзет от очакване свят проникна при тях.

Слънцето се показа.

Имаше цвета на пламтящ бронз и бе много голямо. А небето край него имаше искрящия син цвят на кахлени плочки. И джунглата бе лумнала от слънчева светлина, а децата, отърсили се от магията, с крясъци се втурнаха в лятото.

— И да не ходите много далеч — викна след тях учителката. — Имате само един час, нали знаете. Не бива да ви навали!

Но те тичаха, обръщаха лица към небето, усещаха слънцето като топла ютия върху бузите си; събличаха палтата си и се оставяха слънцето да гори ръцете им.

— Еха, много по-хубаво е от слънчевите лампи, нали?

— Много, много по-хубаво!

Спряха се, застанали сред огромната джунгла, която покриваше Венера, растеше и растежът й не спираше нито за миг, неукротим, видим и с просто око. Тя бе гнездо на октоподи, проточила грамадни пипала от растителна плът, тръпнеща, цъфтяща в своята мимолетна пролет. Тя, тази джунгла, имаше цвета на каучук и пепел — от дългите години без слънце. Имаше цвета на камък, на бяло сирене и на мастило.

Децата налягаха засмени върху дюшека на джунглата и чуваха как тя въздиша и цвърти под тях, еластична и жива. Тичаха сред дърветата, плъзгаха се, падаха, блъскаха се едно друго, играеха на криеница и гоненица, но най-много примижаваха срещу слънцето, докато по лицата им потекат сълзи, посягаха към това жълто и към това изумително синьо, вдишваха този от свеж по-свеж въздух и се вслушваха, вслушваха в тишината, която ги потапяше в благословено море без звук и без движение. Оглеждаха всичко, наслаждаваха се на всичко. После, необуздани като животинки, изтръгнали се от своите пещери, те тичаха, тичаха в кръг с несекващ вик на уста. Тичаха цял час и все не спираха.

И после…

В самия разгар на лудориите едно момиче проплака.

Всички се спряха.

Застанало на открито, момичето протегна ръка.

— Ох, вижте, вижте — каза то разтреперано.

Приближиха бавно и погледнаха в разтворената й длан.

В средата, изпъкнала и едра, се мъдреше една единствена дъждовна капка.

Момичето заплака, втренчено в нея.

Децата хвърлиха бърз поглед към небето.

— Олеле… Олеле!

Няколко студени капки капнаха върху носовете, върху бузите. Върху устните им. Слънцето се скри зад вълма мъгла. Наоколо задуха хладен вятър. Обърнаха се и тръгнаха отново към подземното здание, отпуснали ръце, усмивките чезнеха от лицата им.

Стресна ги трясък на гръмотевица и, като листа пред надигащ се ураган, те се запрепъваха едно в друго и хукнаха. Падна мълния на десет мили от тях, на пет мили от тях, на една миля, на половин. Небето мигновено притъмня като в полунощ.

Постояха на входа на подземието, докато заваля силно. После затвориха вратата и чуха всепоглъщащия звук на дъжд, който лее тонове, порои над всичко и за вечни времена.

— А сега още седем години ли?

— Да. Седем.

После едно от тях изписка:

— Марго!

— Какво?

— Остана в килера, където я заключихме.

— Марго!

Стояха като колове, сякаш някой ги бе вкопал в пода. Гледаха се, после извръщаха поглед. Гледаха навън към света, където сега валеше, валеше безспир. Не можеха да издържат чужд поглед. Лицата им бяха сериозни и бледи. Гледаха ръцете или краката си, навели глави.

— Марго.

Едно от момичетата каза:

— Ами…

Никой не помръдна.

— Хайде — прошепна момичето.