Читаем Ubiyte Raym полностью

Докато оглеждаше пътеката за клопки, Люси Кър си да­де сметка, че отдавна не са виждали следите на Гарет и Ли­дия. Тя махна, за да отпъди някакво насекомо, което ѝ се струваше, че пълзи по врата ѝ. Оказа се струйка пот. Това скитане я дразнеше. Вечер след работа и в свободното си вре­ме обичаше да излиза и да се грижи за градината си. Веднага щом се прибереше вкъщи, навличаше избелели шорти, фла­нелка и сини гуменки и излизаше в двора на светлозелената си къща, която Бъд с готовност ѝ бе приписал след развода. Там Люси грижливо поливаше и плевеше теменужките, крех­ките диви орхидеи и оранжевите камбанки. Почистваше лис­тата им от прах и им шепнеше, сякаш бяха децата, които някога бе сигурна, че ще има.

Понякога, забелязала някое напъпило цвете край пътя, тя спираше полицейската кола, изваждаше го и го занасяше в градината си. Познаваше всички растения, покрай които минаваха сега - бъз, див ориз, папур, чиито остри като ме­чове листа бяха по-високи от човек, вечерна иглика... Ето и едно паразитно растение, което се впива с корените си в съседните треви и смуче жизнени сокове. Люси му хвърли кратък поглед, после пак се съсредоточи върху земята пред краката си.

Пътеката вървеше нагоре по стръмен скалист хълм. Лю­си Кър го изкачи с лекота, но на върха спря. Не, тук имаше нещо нередно.

След нея се качи Амелия и също спря. После се появиха и мъжете. Джеси едва си поемаше въздух, а Нед, който бе до­бър плувец и турист, дори не се беше изпотил.

— Какво има? - попита Амелия.

— Няма логика.

— Кое?

— Гарет да е минал оттук.

— Нали вървим по пътеката, както ни каза господин Райм - обади се Джеси. - Това е единствената борова гора в райо­на. Следите на Гарет водеха насам.

— Така беше, но от три километра не сме ги виждали.

— Защо мислиш, че не е минал оттук? - поинтересува се Амелия.

— Гледай какво расте тук. Все повече и повече блатни треви. Става все по-блатисто. Хайде, разсъди логично, Дже­си. Къде ще отиде Гарет, ако е минал оттук? Вървим напра­во към Грейт Дизмал.

— Какво е Грейт Дизмал? - попита Амелия.

— Огромно блато. Най-голямото по Източното крайбре­жие - обясни Нед.

— Там няма нищо - обясни Люси. - Никакви къщи, ни­какви пътища. В най-добрия случай може да стигне до Вирд­жиния, но това ще му отнеме дни.

— А през този сезон трябва направо да се къпеш в препа­рат против комари, за да не те изядат жив - добави Нед Спото. - Да не говорим за змиите.

Сакс се огледа.

— Има ли къде да се скрият наоколо? Пещери? Изоставе­ни постройки?

— Няма пещери - отвърна Нед. - Може би има няколко стари бараки, но повечето вече са погълнати от блатата. Лю­си е права. Този път не води наникъде.

— Мисля, че трябва да се връщаме - заключи Люси.

Сакс не възрази.

— В боровата гора сме, Райм - каза по телефона. - Има пътека, но не се виждат следи. Люси твърди, че няма логика да е минал оттук. Казва, че на североизток имало само бла­та. Няма къде да отиде.

— Мисля, че е тръгнал на изток - каза Люси. - Или на юг, назад към реката.

— Може да е тръгнал към Милъртън - предположи Джеси.

Люси кимна.

— Това са две големи фабрики, които вече не работят. Собствениците преместиха дейността си в Мексико. Сега са банкова собственост. Има десетки изоставени постройки, в които може да се скрие.

Амелия предаде думите ѝ на Райм.

„Странен човек“ - помисли си Люси.

Нюйоркчанката послуша няколко секунди, после затво­ри.

— Линкълн каза да продължаваме - обяви тя. - Уликите не показват, че е тръгнал на юг.

— На юг и на запад да не би да няма борове? - тросна се Люси.

Червенокосата поклати глава:

— Може да не изглежда логично, но така показват улики­те. Продължаваме.

Люси погледна Джеси и разбра, че от него не може да очаква подкрепа.

— Не, мисля, че трябва да се върнем - настоя тя - и да видим дали не е свърнал встрани от пътеката.

Амелия я погледна в очите:

— Знаеш ли какво... Хайде да се обадим на Джим Бел да видим той какво мисли.

Искаше да ѝ напомни, че проклетият Линкълн Райм ръ­ководи цялата акция, а той е поставил Амелия начело на от­ряда! Каква глупост - мъж и жена, които никога преди не са стъпвали в Щата на катранените хълмове, които нямат ни­каква представа за хората тук, изобщо за района, да казват на хора, които са прекарали целия си живот тук, как да си вършат работата!

Трябваше обаче да се подчини.

— Добре - промърмори тя. - Искам обаче да отбележа, че не съм съгласна.

Обърна се и тръгна сърдито напред. Стъпките ѝ извед­нъж заглъхнаха - пътеката бе покрита с дебел слой борови иглички.

Телефонът на Амелия иззвъня и тя забави ход, за да го включи.

Люси продължи бързо през игличките. Едва сдържаше гне­ва си. Нямаше начин Гарет Ханлън да е минал оттук. Само си губеха времето. Трябваше да вземат кучета. Да поискат подкрепления от Елизабет Сити. Трябваше...

Изведнъж всичко се разлюля пред очите ѝ и тя политна напред. Изкрещя и протегна ръце, за да омекоти удара.

Стовари се на земята, въздухът ѝ излезе, в дланите ѝ се забиха борови иглички.

— Не мърдай - предупреди я Амелия; внимателно започ­на да се изправя.

— Защо, по дяволите, ме блъсна?

— Не мърдай! Нед, Джеси, останете на място!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эскортница
Эскортница

— Адель, милая, у нас тут проблема: другу надо настроение поднять. Невеста укатила без обратного билета, — Михаил отрывается от телефона и обращается к приятелям: — Брюнетку или блондинку?— Брюнетку! - требует Степан. — Или блондинку. А двоих можно?— Ади, у нас глаза разбежались. Что-то бы особенное для лучшего друга. О! А такие бывают?Михаил возвращается к гостям:— У них есть студентка юрфака, отличница. Чиста как слеза, в глазах ум, попа орех. Занималась балетом. Либо она, либо две блондинки. В паре девственница не работает. Стесняется, — ржет громко.— Петь, ты лучше всего Артёма знаешь. Целку или двух?— Студентку, — Петр делает движение рукой, дескать, гори всё огнем.— Мы выбрали девицу, Ади. Там перевяжи ее бантом или в коробку посади, — хохот. — Да-да, подарочек же.

Агата Рат , Арина Теплова , Елена Михайловна Бурунова , Михаил Еремович Погосов , Ольга Вечная

Детективы / Триллер / Современные любовные романы / Прочие Детективы / Эро литература
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры