Ubiyte Raym

      На Дебора Снайдър... най-добрия агент и най-добрия

приятел.

От мозъка и само от мозъка идват всички наши удовол­ствия и радости, смехът и любовта, а също жалостта, бол­ката, тъгата и сълзите... Той е източник и на лудостта и безумието, на страховете икошмарите, които ни преслед­ват нощем и денем...

                                    Хипократ

Първа част

НА СЕВЕР ОТ ПАКО

1.

Тя дойде, за да постави цветя на мястото, където бе убит младежът и бе отвлечено момичето.

Дойде, защото беше пълна, с белези от акне по лицето и нямаше много приятели.

Дойде, защото така трябваше.

Дойде, защото така искаше.

Плувнала в пот, двайсет и шест годишната Лидия Джон­сън тромаво прекоси прашната отбивка на Шосе 112, където бе оставила колата си, и заслиза внимателно към тинестия бряг близо до мястото, където Блакуотър Канал се свързва с мътната река Пакенок.

Дойде, защото смяташе, че така постъпва правилно.

Дойде, въпреки че я беше страх.

Слънцето едва бе изгряло, но този август бе най-горещи­ят от години в Северна Каролина и бялата престилка на Ли­дия вече беше мокра от пот. Тя се запъти към полянката край реката, обградена от върби, каучукови и лаврови дърве­та. Лесно намери мястото, което търсеше: жълтата лента се виждаше добре дори през храсталака.

Наоколо се чуваха обичайните за гората утринни звуци: песен на присмехулник, ровене на животни из тревата, шу­молене на тръстиките, разлюлени от вятъра...

„Господи, колко ме е страх“ - помисли си тя.

През съзнанието ѝ преминаваха ужасяващи сцени от ро­маните на Стивън Кинг и Дийн Кунц, които четеше до късно вечер на бутилка бира. Приятелят ѝ се смееше, но тези книги я плашеха дори да ги е чела и преди и да знае как завършват.

Шумоленето в храстите се усили. Тя спря, огледа се, пос­ле продължи.

— Здрасти - обади се мъжки глас съвсем наблизо.

Лидия се стресна и се обърна рязко. Едва не изпусна букета.

— Джеси, как ме уплаши!

— Извинявай.

Джеси Корн стоеше зад една плачеща върба, близо до заг­радената с жълта лента поляна. Лидия забеляза, че и двама­та гледат към едно и също място: белите контури с форма на човешко тяло върху почвата. Имаше и някакво тъмно петно, което тя, като медицинска сестра, веднага определи като кръв.

— Значи тук е станало - прошепна тя.

— Да, тук.

Джеси избърса челото си и заглади русата си коса. Свет­локафявата му униформа на заместник-шериф бе намачкана и прашна, с тъмни петна от пот под мишниците. Беше на трийсет, с момчешки черти и бе съвсем различен от високи­те намръщени мъже от каубойските филми, по каквито Ли­дия си падаше. Въпреки това тя си помисли, както неведнъж досега, че и той не е за изхвърляне.

— Откога си тук? - попита тя.

— Не знам. Може би от пет.

— На пътя видях още една кола. На Джим ли е?

— Не. На Ед Шефър. Отиде на другия бряг на реката. - Джеси кимна към цветята: - Хубав букет.

Лидия погледна маргаритките в ръцете си.

— Купих ги за два и четирийсет и девет от „Фуд лаян“. Взех ги снощи, защото рано сутрин нищо не работи. Е, освен „Дел“, но те не продават цветя.

Защо изобщо говореше тези глупости? Тя пак се огледа.

— Нямате ли представа къде може да е Мери Бет?

Джеси поклати глава:

— Ни вест, ни кост от нея.

— Предполагам, че и от него.

— От него също.

Джеси погледна часовника си, после мътната вода, гъсти­те тръстики и гнилия дървен кей.

На Лидия никак не ѝ хареса, че строгият пазител на закона изглежда също толкова нервен, колкото и тя. Джеси се заизкачва по тревясалия склон към шосето. Спря и се обърна:

— Само два и деветдесет и девет, а?

— И четирийсет и девет - поправи го тя. - Във „Фуд лаян“.

— Голяма далавера - отбеляза той и се взря във високите тръстики. После се заизкачва отново. - Отивам при патрулната кола.

Лидия Джонсън се приближи до местопрестъплението. По­моли се няколко минути. Молеше се за душата на младежа, която бе напуснала окървавеното му тяло предната сутрин на същото това място.

Също и за душата на Мери Бет Макконъл, където и да се намираше сега.

Също и за своята душа.

От храсталака се чу ново шумолене.

Слънцето се беше вдигнало по-високо, но все още не успява­ше да освети достатъчно Блакуотър Ландинг.

Реката тук бе дълбока, обрасла с чепати върби, кедри и ки­париси, някои живи, други изсъхнали, потънали в мъх и диви лози. Недалеч оттук, на североизток, се простираше блатото Грейт Дизмал Суомп и Лидия като всяко дете в окръг Пакенок знаеше много страховити легенди за него... Не те обаче я тре­вожеха в момента - в Блакуотър Ландинг имаше друг призрак, момчето, което бе отвлякло Мери Бет.