Ubiyte Raym

Лидия си спомни всички истории, които се разказваха за него. Как се скитал безшумно из блатата и горите. Как се промъквал зад любовни двойки, легнали на тревата или спре­ли колата си на някой черен път. Как влязъл в двора на една къща покрай Канал роуд и се вмъкнал през прозореца при едно заспало момиче. Гледал я дълго време, потърквайки ръце като белоглава каролинска богомолка, и накрая, като не могъл повече да се стърпи, бръкнал под нощницата ѝ. Друг път просто дебнел пред някаква къща в Блакуотър Ландинг и надничал през прозорците.

Лидия отвори чантичката си, извади кутия „Меритс“ и за­пали цигара с трепереща ръка. Това я поуспокои. Тя тръгна покрай брега. Спря до един гъсталак от високи треви и па­пур, които шумоляха от лекия ветрец.

Отгоре се чу бръмчене на мотор. Да не би Джеси да си тръгва? Лидия вдигна тревожно очи. Колата обаче си сто­еше там. Вероятно беше решил просто да пусне климатика. После отново погледна към гъсталака; тревите още се пок­лащаха.

Сякаш някой се промъкваше към нея.

Не, не, само си въобразяваше. Просто вятърът люлееше тръстиките. Тя се успокои и остави внимателно букета до една върба, недалеч от зловещите контури, обозначаващи мес­тоположението на трупа, и кървавото петно, тъмно като во­дата на реката.

Заместник-шериф Ед Шефър се облегна на един дъб, без да обръща внимание на рояците комари. Клекна и заоглежда отново земята.

После се изправи. Наложи се да се подпре на един клон: виеше му се свят от изтощение. Като повечето полицаи от шерифството, той будуваше вече двайсет и четири часа, откак бе започнало издирването на Мери Бет Макконъл и момчето, което я беше отвлякло. За разлика от другите, които един по един се бяха прибрали, за да се изкъпят и да дремнат някой и друг час, Ед продължаваше да обикаля наоколо. Беше най-възрастният и най-едрият в шерифството (бе петдесет и една годишен и тежеше поне сто и двайсет килограма), но въпреки умората, глада и болките в ставите не смяташе да се отказва.

Полицаят отново огледа земята.

Включи радиостанцията.

— Джеси, аз съм. Чуваш ли ме?

— Казвай.

— Открих следи. Пресни.

— Сериозно? Мислиш ли, че е той?

— Кой друг ще се мотае в този час край Пако?

— Май беше прав. Отначало не ти вярвах, но този път позна.

Ед бе предположил, че момчето ще се върне. Не заради клишето, че убиецът винаги се връща на местопрестъплени­ето, а защото винаги идваше в Блакуотър Ландинг да дебне жертвите си или да се занимава със своите глупости.

— Струва ми се, че следите идват към теб - продължи Ед, - но не съм много сигурен. Стъпвал е по шумата. Дръж си очите отворени, аз ще проверя откъде е дошъл.

Ед мъчително се изправи и тръгна тихо назад по следите - навътре в гората и далеч от реката.

След трийсетина метра забеляза стара ловна барака - достатъчно голяма, за да побере трима-четирима ловци. Пост­ройката изглеждаше пуста. Вероятно момчето го нямаше, но все пак...

„Дали момчето е въоръжено?“ - запита се той. Даде си сметка, че в момента представлява идеална мишена.

Представи си как през някоя от амбразурите се появява дуло на пушка и се насочва към него. Обхвана го внезапен страх, приведе се и се втурна към бараката. Долепи гръб до гнилата дървена стена, затаи дъх и се ослуша. Отвътре се чуваше само леко бръмчене на насекоми.

„Добре. Хайде да погледна. Бързо.“

Изправи се и надникна през една амбразура.

Вътре нямаше никой.

Той присви очи и огледа пода. Усмихна се самодоволно и заговори развълнувано по радиостанцията:

— Джеси.

— Казвай.

— Открих една барака, на около четиристотин метра на север от реката. Мисля, че момчето е нощувало тук. Вътре има обвивки от бисквити и празни бутилки. Също руло тик­со. И познай какво още. Карта.

— Карта ли?

— Да. Май е на района. Може би на нея е означено място­то, където крие Мери Бет. Ти какво мислиш?

Ед Шефър обаче никога не научи мнението на партньора си, защото в гората внезапно отекна женски писък и радиос­танцията на Джеси прекъсна.

Лидия Джонсън се препъна и отново изпищя. Момчето изскочи от тръстиките и я хвана за ръцете.

— О, Господи! Моля те, не ме наранявай!

— Млъквай! - изсъска той и се огледа бързо.

Беше висок и слаб, както повечето шестнайсетгодишни момчета в провинцията, и много жилав. Кожата му бе за­червена и подпухнала (явно се беше натъкнал на отровен бръшлян), късата му коса изглеждаше, сякаш я е подстриг­вал сам.

— Исках само да донеса цветя... Не съм...

— Шшшт.

Заби дългите си мръсни нокти в ръката ѝ и тя отново из­пищя. Той постави ръка на устата ѝ. Допря се до нея - мири­шеше на пот, явно не се беше къпал дълго време.

Тя извърна глава:

— Не ми прави нищо лошо! Моля те...

— Просто млъкни!

Гласът му бе дрезгав, като шум от чупене на сухи съчки, опръска лицето ѝ със слюнка. Разтърси я гневно, сякаш бе­ше непослушно куче. Тя опита да се измъкне, но той я пова­ли в напечената от слънцето трева. Едната му обувка се изх­лузи при борбата, но той не ѝ обърна внимание. Запуши от­ново устата на Лидия и тя престана да се съпротивлява.

— Лидия? Къде си? - изкрещя Джеси Корн от шосето.