Ubiyte Raym

— Шшшшт - предупреди отново момчето. - Хайде да се маха­ме. Ако опиташ да викаш, ще те заболи. Ясно ли е? Ясно ли е?!

Бръкна в джоба си и извади ножче.

Лидия кимна.

Той я повлече към реката.

„О, само не там - замоли тя ангела си пазител. - Не му позволявай да ме завлече там. Не искам на север от Пако...“

Лидия погледна нагоре и видя Джеси Корн, който стоеше на шосето и се взираше надолу.

— Лидия? - извика той.

Момчето я задърпа по-силно.

— По-бързо, по дяволите!

Джеси ги забеляза и викна:

— Стой!

Втурна се надолу по склона.

Те обаче вече бяха на брега, където в тръстиките момчето бе скрило малка лодка. Блъсна Лидия вътре, качи се и загреба силно към другия бряг. Там спря лодката, издърпа девойката и я повлече към гората. Излязоха на тясна пътечка.

— Къде отиваме? - прошепна Лидия.

— При Мери Бет. Ще останеш с нея.

— Защо? Какво съм направила?

Той не отговори, само изпука разсеяно с кокалчетата на пръстите си и я задърпа след себе си.

— Ед! - извика разтревожено Джеси по радиостанцията. - Всичко се обърка. Отвлече Лидия, не успях да го спра.

— Какво?!

Ед Шефър спря. Когато чу писъка, веднага се беше зати­чал към реката.

— Лидия Джонсън. Отвлече я.

— Мамка му! Защо?

— Полудял е. Ето защо. Мина реката и тръгна в твоята посока.

— Добре. Сигурно ще мине през бараката, за да си вземе нещата. Ще се скрия вътре и ще го изненадам. Въоръжен ли е?

— Не видях.

Ед въздъхна:

— Е, добре... Идвай веднага. Обади се и на Джим.

— Дадено.

Ед изключи радиостанцията и се взря през храсталака към реката. Момчето и новата му жертва не се виждаха. Полица­ят изтича при бараката и ритна вратата. Тя се блъсна с тря­сък в стената и той бързо влезе. Толкова беше възбуден от новия обрат на нещата, че отначало не забеляза малките на­секоми на жълти и черни ивици, които зажужаха около гла­вата му.

Изведнъж усети болка като от десетки карфици, забодени във врата и ръцете му.

— О, Господи! - изпищя.

Опита се да прогони осите, които го нападаха от всички страни, но това още повече ги разяри. Жилеха навсякъде. Той закрещя. Никога не бе изпитвал такава болка, нито ко­гато си счупи крака, нито когато се допря до горещата ютия, без да знае, че Оливия я е включила.

Бараката се изпълни с облак насекоми; все нови и нови излизаха от смачканото сивкаво гнездо в ъгъла зад вратата. Сигурно бяха повече от сто. Заплитаха се в косата му, кацаха по ръцете му, вмъкваха се под ризата и панталона му, сякаш знаеха, че няма смисъл да жилят през дрехите, и търсеха не­защитена кожа. Той се втурна към вратата, хвърли ризата си и с ужас забеляза, че десетки насекоми вече са се впили в гърдите и корема му. Дори не се опита да ги пропъди, просто се втурна презглава навън.

— Джеси. Джеси! - закрещя той, но си даде сметка, че от подутото му гърло излиза само сподавено хриптене.

„Тичай към реката!“

Втурна се натам; никога в живота си не беше бягал толко­ва бързо.

„Давай... Не спирай. Изплъзни им се. Мисли за жена си, за децата. Тичай, тичай...“

Сега насекомите бяха по-малко, въпреки че по тялото му бяха накацали трийсет-четирийсет. Извиваха коремчета и го жилеха отново и отново.

„Още три минути до реката. Ще скоча във водата, ще прек­ратя болката. Ще ги удавя. Всичко ще се оправи.“

Тичаше като състезателен кон, скачаше като елен, толко­ва бързо, че всичко наоколо изглеждаше размазано.

Вече беше... Чакай. Нещо не беше наред. Ед Шефър пог­ледна надолу и осъзна (което в друга ситуация щеше да му се стори забавно), че изобщо не тича. Дори не стоеше прав. Бе­ше паднал на земята на десетина метра от бараката и не ти­чаше, а краката му се гърчеха неконтролируемо.

Посегна към радиостанцията и въпреки че ръката му бе станала двойно по-дебела, успя да натисне копчето. Гърчовете обаче преминаха от краката към гърдите и ръцете му и той изпусна микрофона. Известно време послуша гласа на Джеси Корн, после всичко се смеси в едно постоянно жуже­не. Накрая и то заглъхна. Настъпи тишина.

2.

Само Господ можеше да го излекува. А той явно нямаше никакво намерение да го нрави.

Не че имаше значение. Линкълн Райм бе човек на наука­та и не вярваше много в божествени сили. Затова не предп­рие пътуване до Лурд или Торино или до някое друго чудот- ворно изцелително място, а дойде в тази севернокаролинска болница с надеждата отново да постигне контрол над тялото си, или поне над някои негови части.

Райм слезе с яркочервената си самоходна инвалидна ко­личка „Сторм ароу“ от рампата на микробуса. Заедно с болногледача си и Амелия Сакс току-що бяха пропътували осем­стотин километра от Манхатън дотук. Стиснал в уста тръ­бичката на устройството за управление, той умело насочи возилото си към входа на Института за неврологични изс­ледвания на Университетския медицински център на Север­на Каролина в Ейвъри.

Том прибра рампата на приспособения за инвалиди черен микробус „Крайслер Гранд Ролкс“.

— Паркирай на място за паралитици - напомни му шего­вито Райм.

Амелия Сакс погледна въпросително Том, който отбеляза:

— В добро настроение е. Възползвай се. Няма да е задълго.

— Чувам, чувам - провикна се Райм.

Болногледачът откара микробуса, а Сакс настигна Райм.