Ubiyte Raym

Беше включила мобилния си телефон. През следващата сед­мица Том щеше да е постоянно зает с Райм, а тя искаше мал­ко независимост, за да обиколи района. Освен това не беше любителка на микробусите и по принцип избягваше коли, чиято максимална скорост се измерва с двуцифрено число. Затова реши да се обади на една местна фирма за коли под наем, за да си вземе нещо по-бързо.

Бяха я оставили на изчакване. Вече пет минути стоеше така. Накрая се изнерви и затвори.

— Нямам нищо против да чакам, но музиката, която пус­кат, е ужасна - оплака се тя. - Ще пробвам по-късно. - Пог­ледна часовника си: - Едва десет и половина е, а жегата вече не се търпи.

Манхатън не е най-хладното място на света, но все пак се намира доста по на север от Щата на катранените хълмове. Предния ден, когато тръгваха на юг през тунела „Холанд“, температурата бе около двайсет градуса и подухваше лек мор­ски бриз.

Жегата не правеше впечатление на Райм. Умът му беше зает само с това, за което бяха дошли.

Автоматичната врата се отвори послушно пред тях (това явно бе едно от приспособленията за улеснение на инвалиди­те) и двамата влязоха в прохладния коридор. Докато Сакс раз­питваше на рецепцията, Райм огледа фоайето. Забеляза пет-шест празни прашни инвалидни колички. Какво ли бе станало с притежателите им? Дали положението им се беше подобри­ло и сега се придвижваха с патерици, или се бе влошило и сега лежаха приковани на легло, още по-неподвижни отпреди...

Може би някои бяха умрели.

— Насам - каза Сакс и кимна към коридора.

Том ги настигна при асансьора (с двойна врата и копчета на по-малко от метър от земята). След броени минути отк­риха кабинета, който търсеха. Райм забеляза контролно уст­ройство, което се управлява с гласова команда.

— Сезам, отвори се - заповяда той и вратата послушно се отвори.

— Много пациенти използват този израз - отбеляза сек­ретарката, която седеше вътре. - Вие сигурно сте Линкълн Райм. Ще съобщя на доктора, че сте тук.

Доктор Шерил Уивър беше стройна, кокетна жена около четирийсетте. Райм веднага забеляза бързия ѝ поглед и сил­ните ѝ ръце, заякнали вероятно в многобройни операции. Нок­тите ѝ бяха късо изрязани, без лак. Тя стана от бюрото си и се здрависа със Сакс и Том. Кимна на пациента си:

— Здравейте, Линкълн.

— Добър ден, докторе.

Райм заразглежда многобройните медицински томове по етажерките. По стените бяха окачени сертификати и дипло­ми от реномирани учебни заведения и институти. След не- колкомесечно търсене се бе убедил, че Университетският ме­дицински център в Ейвъри е сред най-добрите лечебни заве­дения в света. Онкологичното и имунологичното му отделе­ние бяха едни от най-известните в страната, а институтът по неврология на доктор Уивър се славеше с големите си успе­хи при лечението на травми на гръбначния мозък.

— Радвам се най-сетне да се запознаем - каза тя.

На бюрото ѝ лежеше медицински картон, вероятно на са­мия Райм. Какво ли беше записано в графата „Възможности за лечение“? „Добри“? „Лоши“? „Никакви“?

— Линкълн, вече говорихме по телефона и знам, че сте ре­шили да се подложите на операцията. Нека обаче да повторя онова, което ви казах и тогава. Така ще е по-лесно и за двама ни.

Райм кимна. Беше се подготвил да издържи някои фор­малности, въпреки че нямаше особено желание да слуша оп­равдания. Явно лекарката искаше да се презастрахова в слу­чай на провал.

— Чели сте литературата за института - продължи тя. - Сигурно знаете, че изпробваме нов метод за възстановяване на гръбначния мозък. Искам да подчертая - става дума за изпробване.

— Това ми е ясно.

— Много от пациентите ни имат по-големи познания по неврология от повечето общопрактикуващи лекари. Сигурна съм, че вие не правите изключение.

— Е, разбирам малко от наука. Нещичко от медицина...

— Извинете ме тогава, че пак ви повтарям неща, които знаете, но трябва да разберете какво може и какво не може да се постигне с този метод.

— Продължавайте, не се притеснявайте.