Ubiyte Raym

Явно се смущаваше от „дамата“. На Райм му идваше да разкаже за последното разследване на Сакс в Бронкс, при ко­ето трупът бе нарязан на парчета, а убиецът бе документирал всяко свое действие със снимки, грижливо подредени в албум.

Забеляза, че помощничката му е спряла да чопли темето си и внимателно слуша Бел. Е, може би не бе в заговор с шерифа, но интересът ѝ по случая явно не беше случаен. А вероятната причина никак не му харесваше!

— Амелия... - започна той, поглеждайки нервно към ча­совника на стената.

— Защо не, Райм? Какво ще ни навреди? - прекъсна го тя.

Тръсна дългата си червена коса и тя се разпиля по раме­нете ѝ като водопад.

Бел пак погледна гръбначния стълб в ъгъла.

— Ние сме малък участък. Направихме каквото беше по силите ни, помощниците ми и някои от местните будуваха цяла нощ, но не постигнахме нищо. Ед, полицаят, който е в кома, видял някаква карта, която може би показва къде е отишло момчето. Лекарите обаче не знаят кога и дали изобщо ще дой­де в съзнание. Бихме искали да погледнете веществените дока­зателства и да ни дадете някои насоки. Този случай е извън възможностите ни. Наистина ни трябва помощ, разберете.

Райм обаче не разбираше. Работата на криминолога е да анализира улики, които да помогнат за идентифициране на престъпника и за доказване вината му в съда.

— Нали знаете кой е престъпникът, знаете къде живее. Прокурорът ви спокойно може да насрочи дело. Сигурно има­те предостатъчно доказателства.

— Не, не за процеса се тревожим, господин Райм. Искаме да го открием, преди да е убил момичетата. Или поне Лидия. Мислим, че Мери Бет може би вече е мъртва. Вижте, четох една книга по криминология. Там пише, че при отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят прес­тава да гледа на нея като на човешко същество и повече ни­що не го възпира да я убие.

— Нарекохте извършителя „момче“ - обади се Сакс. - На колко години е?

— На шестнайсет.

— Значи непълнолетен.

— Теоретично да, но всъщност досието му е по-голямо, отколкото на повечето възрастни нарушители в ра­йона.

— Свързахте ли се с родителите му? - попита Сакс, сякаш вече водеше разследването.

— Мъртви са. Живее у приемно семейство. Претърсихме стаята му. Не открихме нищо съществено.

Това никак не учуди Райм. Искаше само този човек да си вдигне парцалките и заедно с проблемите си да отпътува час по-скоро към окръга си с непроизносимо име.

— Мисля, че трябва да се заемем - повтори Сакс.

— Но, Сакс, операцията...

— Има две жертви за един-единствен ден! Честотата може да се увеличи! Серийните убийци са като наркома­ни.

Бел кимна:

— Логично предположение. Не споменах и друго - през последните две години в окръг Пакенок бяха извършени още три убийства, а само преди няколко дни - едно доста странно самоубийство. Смятаме, че въпросният престъпник може да е замесен и в тях. Просто досега нямахме доказателства, за да го арестуваме.

„Да, но тогава не съм участвал в разследването“ - помис­ли си Райм. Веднага обаче си даде сметка, че има опасност честолюбието му да го въвлече и в този случай.

С неудоволствие установи, че случаят започва да го интри­гува. Тъкмо предизвикателствата към разума поддържаха Райм през всичките години след злополуката. В един момент бе мис­лил да се обърне към организациите за подпомагане на само­убийството, но пак страстта към загадките го разубеди. Въпре­ки че копнееше отново да се движи, ако трябваше да избира между тази способност и феноменалния си мозък, веднага ще­ше да се откаже от всички операции и трансплантации. Но опе­рацията все пак бе съдбовно важна за него. Като Светия Граал.

—      Операцията е вдругиден, Райм - отбеляза Сакс. - Дото­гава имаш само няколко изследвания.

„А, най-после изплю камъчето, Сакс...“

В думите й имаше логика. До операцията му оставаше много свободно време. Свободно време, през което дори ня­маше право да пие. Какво може да прави един паралитик в някакво тъпо провинциално градче? Най-големият враг на Линкълн Райм не бяха спазмите, отразената болка или дис- рефлексията, които измъчват всички пациенти с травма на гръбначния стълб; най-големият му враг бе скуката.

— Един ден - склони накрая той. - Стига това да не заба­ви операцията. Чакам я от четиринайсет месеца.

— Дадено - зарадва се Бел. Лицето му светна.

Том обаче поклати глава:

— Слушай, Линкълн, тук сме само заради операцията. Ня­мам и половината неща, които са ми необходими, за да се грижа за теб, докато работиш.

— Това е болница, Том. Няма да се изненадам, ако наме­риш повечето от тези неща тук. Ще говорим с доктор Уивър. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни помогне.

— Не съм съгласен - повтори Том упорито.

Райм не го удостои с внимание и се обърна към Бел:

— Кога е избягал?

— Преди не повече от два часа. Веднага ще се обадя да донесат уликите и може би карта на местността. Ще органи­зирам издирване. Мислех да...

Райм поклати глава и се намръщи. Сакс се подсмихна; знаеше какво ще каже криминологът.