Ubiyte Raym

Както бе казал Бел, Танърс Корнър се намираше точно на трийсет километра от медицинския център в Ейвъри. На та­белката в началото на града пишеше, че в него живеят ни по­вече, ни по-малко от 3018 жители. Пустите, прашни улици съз­даваха впечатление за призрачен град. Възрастна двойка седеше унило на една пейка. Имаше и двама хилави мъже с измъ­чен вид, вероятно местните пияници. Единият седеше на бор­дюра, подпрял глава с двете си ръце, сигурно го мъчеше те­жък махмурлук. Другият се беше облегнал на едно дърво и гледаше с празен поглед, очите му дори отдалеч изглеждаха пожълтели. Някаква жена миеше прозорците на аптеката.

— Доста спокойно - отбеляза Том.

— Меко казано - отвърна Сакс, която очевидно, както и Райм, чувстваше празнотата и безнадеждността в градчето.

По главната улица бяха разположени ред стари къщи и два малки търговски комплекса. Райм забеляза супермаркет, две дрогерии, два бара, една закусвалня, офис на застрахователна компания и един смесен магазин: касети под наем, сладкарни­ца и салон за маникюр. Автосалонът се намираше между бан­ката и магазин за риболовни принадлежности - три капана за балъци. Една реклама информираше, че на десет километра по Шосе 17 има ресторант на „Макдоналдс“. На друга се виж­даше избеляла картина на корабите „Монитор“ и „Меримак“ от Гражданската война. Надписът подканваше: „Посетете во­енния музей“. За да се наслади на това преживяване, човек трябваше да шофира трийсет и пет километра.

Райм внимателно запомняше всяка подробност. Даде си сметка колко неподготвен за криминологична работа се чув­ства тук. В Ню Йорк анализираше успешно всяка улика, за­щото бе прекарал целия си живот там - беше обиколил всич­ки улици, познаваше из основи историята, флората и фауна­та му. Тук обаче, в Танърс Корнър и околностите му, не зна­еше нищо нито за обичаите на жителите, нито за почвата, за въздуха, за водата, за колите, които карат, за къщите, в ко­ито живеят, за предприятията, в които работят, за страстите, които властват над живота им...

Спомни си времето непосредствено след като постъпи на ра­бота в полицията. Един старши детектив им изнасяше лекция.

„Какво означава изразът „Риба на сухо“?“ - попита той.

„Значи, че някой е попаднал в чужда среда. Чувства се объркан“ - отговори младият полицай Райм.

„Да, ама не съвсем. Какво става, когато извадим рибата от водата? Тя не се „обърква“. Тя направо умира. Най-голямата опасност за един детектив е непознатата обстановка. Помнете го добре!“

Том спря микробуса и се зае с разтоварването на инвалидната количка. Райм лапна тръбичката на контролното ус­тройство и се насочи към стръмната рампа на сградата на общинския съвет, където се помещаваше и шерифството. Рам­пата явно бе добавена набързо, веднага след приемането на Закона за подкрепа на инвалидите.

Трима мъже с дънки, работни ризи и сгъваеми ножчета на колана излязоха от шерифското управление и се запътиха към тъмночервен „Шевролет Събърбан“.

Най-хилавият от тримата сръга най-едрия, брадат мъж с коса, вързана на опашка, и кимна към Райм. След това очите им почти едновременно се насочиха към Сакс. Едрият огле­да Том, слабото му тяло, безупречно изгладените му дрехи и златния му пръстен, и прошепна нещо на третия, който, за разлика от другарите си, приличаше на консервативен биз­несмен от южните щати. Той вдигна рамене. Тримата бързо загубиха интерес към новодошлите и се качиха в шевролета.

„Риба на сухо...“

Бел, който вървеше до количката на Райм, забеляза инте­реса на криминолога към тримата.

— Този едрият е Рич Кюлбо - обясни той. - Другите са му приятели. Шон О’Сараян е хилавият, другият е Харис Томъл. Кюлбо не е такъв размирник, на какъвто прилича. Прави се на голям бияч, но не ни причинява много главоболия.

О’Сараян ги изгледа от задната седалка на шевролета.

Шерифът изтича напред, за да отвори вратата за инвали­ди, която бе запечатана.

— Явно няма много инвалиди - отбеляза Том. После по­пита Райм: - Как се чувстваш?

— Чудесно.

— Не изглеждаш така. Пребледнял си. Веднага щом вле­зем, ще ти премеря кръвното.

Влязоха. Райм предположи, че сградата е строена през пет­десетте. Отвътре беше боядисана в зелено, а по стените вися­ха картини, снимки, показващи историческото развитие на гра­да, и обяви за свободни места в общинската администрация.

Една майка и малко момченце се зададоха по коридора. Детето не можеше да свали очи от Райм. Когато количката мина покрай него, се усмихна въодушевено.

— Страхотно - каза на майка си.

Райм понечи също да се усмихне, но жената дръпна дете­то и го смъмри тихо. Продължиха към изхода, без да се обръ­щат. На излизане обаче майката хвърли бърз поглед назад.

„Може би след няколко месеца няма да ме гледат така. Може би след операцията вече няма да съм инвалид. Ако мине успешно. Ако оживея.“

„Разбира се, че има рискове...“

После се сепна: „Не. Това са глупости!“

Бел отвори една врата и се обърна към Райм:

— Това върши ли работа? Използваме помещението за склад за веществени доказателства, но ще ги преместим в мазето.