Ubiyte Raym

— Не, не. Аз ще дойда в шерифството. Ще ми уредите една стая в... как се казваше главният град на окръга?

— Ъ... Танърс Корнър.

— Уредете ни някакво помещение, където да работим. Ще ми трябва помощник. Имате ли лаборатория в това шерифство?

— Ние ли?... Всъщност не.

— Добре, ще направим списък на апаратурата, която ни трябва. Можете да я вземете на заем от щатската полиция. - Райм погледна часовника: - Ще пристигнем след половин час. Нали, Том?

— Линкълн...

— Нали?

— Да, половин час - измърмори недоволно болногледачът.

— Поискай формулярите от доктор Уивър. Ще ги вземем с нас. Можеш да ги попълниш, докато работим.

— Добре, добре.

Сакс започна да съставя списък на основните криминологични апарати. Показа го на Райм. Той кимна:

— Добави и комплект за измерване на плътностен градиент. Иначе това е достатъчно.

Тя допълни списъка и го връчи на Бел. Шерифът го про­чете и кимна неуверено:

— Ще осигуря всичко, разбира се, но не искам да ви във­личам в толкова много неприятности...

— Джим, може ли да ти кажа нещо честно?

— Разбира се, господин Райм.

— Линкълн - поправи го криминологът. - Никаква полза няма да има, ако погледна набързо някои улики. Щом ще има разследване, искам ние с Амелия да го ръководим. Да е само в наши ръце. Проблем ли е това?

— Ще се постарая да не е - отвърна с облекчение Бел.

— Добре. Сега най-добре започвай да търсиш апаратура­та. Да действаме!

Шериф Бел се изправи, постоя за момент с шапка в едната ръка и списъка на Сакс в другата; после тръгна към вратата.

— А, и още нещо - извика Сакс. Бел се обърна. - Как се казва извършителят?

— Гарет Ханлън. В Танърс Корнър е по-известен като Насекомото.

Пакенок е малък окръг в североизточната част на Север­на Каролина. Танърс Корнър, най-големият му град, се на­мира приблизително в центъра и е обграден от по-малки жи­лищни и търговски комплекси като Блакуотър Ландинг, раз­положен на брега на река Пакенок (която повечето местни жители наричат накратко Пако), на няколко километра от главния град.

Повечето жилищни и търговски комплекси на окръга са разположени на юг от реката, сред малки блата, горички и езерца. Почти цялото население на окръга е съсредоточено тук. На север от Пако земите пустеят. Голямото блато, Грейт Дизмал Суомп, е погълнало къщи и вили, както и малкото търговски и индустриални обекти, които са се намирали там. Езерата и ливадите са се превърнали в мочурища, вековните гори са почти непроходими. От тази страна на реката не жи­вее никой освен производители на незаконен алкохол и нар­котици и неколцина превъртели отшелници. Дори ловците отбягват района, след като преди две години диви прасета нападнали Тал Харпър и въпреки че застрелял десетина, ос­таналите го изгризали почти целия.

Както повечето жители на окръга, Лидия рядко ходеше на север от Пако, а когато отидеше, никога не навлизаше прекалено навътре. Сега си даваше сметка, че е попаднала на място, от което може никога да не се върне, както във физическия, така и в духовния смисъл.

Ужасяваше се, разбира се, от това нечовешко същество, което я мъкнеше след себе си, от начина, по който я гледа­ше, от начина, по който я докосваше, от жегата и змиите, но най-голям ужас изпитваше, когато си даваше сметка какво е оставила от другата страна на реката: нищожния си, но без­метежен живот. Можеше никога вече да не види и без това малкото си приятели, колежките си медицински сестри, ле­карите, с които напразно се опитваше да флиртува, книгите на ужасите, децата на сестра си; никога вече да не яде пица или сладолед. Дори лошите моменти в живота ѝ ѝ бяха скъ­пи: опитите да свали наднорменото си тегло, самотните но­щи, часовете на напразно очакване приятелят ѝ да се обади.

Тук всичко я изпълваше със страх.

Спомни си ужасната гледка пред ловната барака - прос­натия на земята Ед Шефър, обезобразеното му, подуто тяло.

— Не трябваше да ги дразни - бе промърморил Гарет. - Осите нападат само ако застрашиш гнездото им. Той го е смачкал. Голяма грешка.

После влезе вътре, внимателно взе някаква карта, някол­ко бутилки вода и няколко пакета с бисквити, овърза ръцете ѝ с тиксо и я поведе през гората. Вече бяха изминали някол­ко километра.

Момчето се движеше нервно, дърпаше я ту на една, ту на друга страна. Говореше си сам. Чешеше червените обриви по лицето си. По едно време спря до някаква локва и се заг­леда във водата. Изчака някаква буболечка да пробяга по повърхността, после натопи лице, за да облекчи сърбежа. Пог­ледна краката си, свали и другата си обувка и я захвърли. Продължиха пак напред.