Ubiyte Raym

Лидия го огледа. Знаеше за него, за Насекомото. Всички в Танърс Корнър го знаеха. Никога обаче не го бе виждала тол­кова отблизо. Странно колко силен изглеждаше: яки мускули, жилести ръце, широки длани. Събраните му вежди и загриже­ното изражение, което понякога придобиваше, му придаваха глуповат вид, но тя знаеше, че това е измамно. Беше хитър като лисица. Носеха се слухове как Гарет си е отмъстил на единия от играчите в училищния футболен отбор, който много често му се надсмивал. Отворил с шперц шкафчето му и оставил вътре пистолет. След това се обадил анонимно на охраната и подал сигнал за незаконно притежавано оръжие. Звъннал и в местния вестник и на един радиорепортер. Журналистите се появили точно когато портиерът на училището отварял шкафчето на футболиста. По тази причина директорът бил принуден да изк­лючи момчето, въпреки че не бил склонен да се разделя с един от най-добрите играчи на отбора. Никой не можеше да докаже, че Гарег го е направил, но всички го знаеха.

Тя погледна картата, стърчаща от джоба му.

— Къде отиваме?

— Аз... такова... не ща да говоря с теб.

След десетина минути я накара да свали обувките си, за да преджапат през някакво мътно поточе. После я натисна на земята, за да седне, настани се пред нея и докато жадно гледа­ше голите ѝ бедра през отвора на престилката ѝ, избърса кра­ката ѝ със салфетка. Тя почувства същото отвращение, както когато трябваше да взима проби от трупове в моргата. След това той нахлузи белите обувки на краката ѝ, завърза ги здра­во, хвърли поглед на картата и я поведе отново през гората.

Постоянно пукаше с кокалчетата на пръстите си.

Тресавищата ставаха по-големи и по-дълбоки. Вероятно вървяха към Грейт Дизмал Суомп и Лидия нямаше никаква представа защо. Тъкмо когато й се стори, че няма накъде да продължат из блатата, Гарет свърна в някаква борова горич­ка, където, за радост на отвлечената, се оказа доста по-хладно, отколкото на открито.

Гарет се движеше вече по-бавно, оглеждаше се, като вне­запно извръщаше глава ту в една, ту в друга посока също като психично болните пациенти в болницата. Това я отвра­щаваше и плашеше.

Тръгнаха по друга пътека. След известно време стигнаха в подножието на стръмен скалист хълм.

— Не мога да се кача оттук - заяви Лидия. - Поне не със завързани ръце. Ще се подхлъзна и ще падна.

— Глупости - изръмжа сърдито той. - Нали си с обувки. Нямаш проблеми. Виж мен. Бос съм, а пак мога да го изка­ча. Виж ми краката, виж!

Вдигна единия си крак. Ходилото бе цялото в жълти ма­золи.

— Хайде, размърдай си дебелия задник. Като стигнеш до­горе, стой и чакай. Слушаш ли? Чуваш ли какво ти говоря? - изсъска той и отново опръска бузата ѝ с плюнка.

Кимна и тръгна нагоре. След малко спря и се обърна. Гарет гледаше краката ѝ и пукаше кокалчета. После вдигна очи и погледна под роклята ѝ.

Лидия продължи.

На върха на хълма имаше полянка, през която минаваше една-единствена пътека към някаква горичка. Лидия тръгна натам.

— Хей, ти уши имаш ли? - извика Гарет след нея. - Казах ти да чакаш!

— Не съм се опитала да избягам! Просто ми е страшно горещо. Искам да се скрия на сянка.

Той посочи земята на пет-шест метра пред нея. На среда­та на пътеката имаше дебел слой борови иглички.

— Можеше да паднеш вътре - каза момчето - и да ми развалиш капана.

Лидия се вгледа по-внимателно. Боровите иглички пок­риваха голяма яма.

— Какво има отдолу?

— Това е смъртоносна клопка.

— Какво има вътре?

— Ами... изненада за онези, които ни преследват - заяви гордо той и се усмихна самодоволно, сякаш е измислил нещо много гениално.

— Ама някой може да падне вътре!

— Глупости. Тук сме на север от Пако. Единствените, ко­ито ще дойдат, са преследвачите. А те са си го заслужили.

Хвана я за ръката и я преведе отстрани на ямата.

— Няма нужда да ме теглиш - скара му се тя.

Гарет отслаби хватката си, но Лидия имаше чувството, че го прави само за да може да опипва от време на време китка­та ѝ с дългите си пръсти.

Като кърлеж, който търси подходящо място да се впие.

4.

Микробусът мина покрай гробищния парк на Танърс Кор­нър. Тъкмо се извършваше погребение.

— Вижте ковчега - обади се Сакс.

Беше малък, детски. Опечалените бяха едва двайсетина, всичките възрастни. Райм се почуди защо не са повече.

Погледна отвъд гробището - до хоризонта се простираха само гористи хълмове.

— Не е лошо за гробище - отбеляза той. - Нямам нищо против да ме погребат на такова място.

Сакс, която наблюдаваше загрижено траурната процесия, го погледна хладно.

Вероятно заради предстоящата операция не ѝ се говоре­ше за смърт.

Микробусът зави рязко и засили по следващата права от­сечка след колата на шерифа. Гробището изчезна зад тях.