Читаем Ubiyte Raym полностью

— Не, това не е внимателно държание. През цялото вре­ме се чудиш как да избегнеш погледа ми, за да не пострада „нежната“ ти душа.

— Вижте, сър. Не е честно...

— Глупости. Време е да сваля меките ръкавици... - Райм се изхили злобно: - Какво ще кажеш за тази метафора? Аз, да си сваля ръкавиците. Няма да ми е лесно, а?... Как ти се струва този майтап?

Бен копнееше да избяга, да се махне от стаята, но краката му сякаш бяха враснали в пода.

— Болестта ми не е заразна - продължи Райм. - Мислиш, че ще я прихванеш ли? Не става така. Страх те е да дишаш, за да не се парализираш и ти. По дяволите, дори те е страх да ме погледнеш!

— Не е вярно!

— Не е ли? Мисля, че е точно така... Какво у мен те пла­ши толкова?

— Нищо не ме плаши! Нищо!

— Нима? Напротив, плашиш се до смърт да стоиш в една стая с мен. Ти си един шибан страхопъзльо!

Едрият младеж се наведе напред, от устата му захвърча слюнка:

— Добре тогава. Начукай си го, Райм! Стоя тук само за да направя услуга на леля си. Всичките ми планове се объркват, а не получавам и стотинка за тази работа! Слушам те как се отнасяш с хората, сякаш всички са длъжни да ти се възхища­ват! Не знам как още те търпят, господинчо...

Замълча. Райм избухна в смях.

— На какво се смеете?

— Виждаш ли колко е лесно?

— Не разбирам какво имате предвид!

— Да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че съм мръс­ник. Бен, аз съм като всеки друг човек. Не искам хората да се отнасят с мен като с порцеланова кукла. Много по-лесно е, ако не се страхуваш да не ме счупиш.

— Предизвикахте ме. Наговорихте всичко това само за да ме изкарате от нерви!

— Да речем, че просто исках да те накарам да се отпус­неш.

Райм не знаеше дали Бен някога ще стане като Хенри Давет - прям човек, който съди за хората не само по външност­та им, - но можеше поне малко да заприлича на него.

— При такова държание би трябвало да си изляза и нико­га повече да не стъпя в тази стая.

— Много хора биха постъпили така, Бен, но аз имам нуж­да от теб. Ти имаш талант! Ето, най-после строшихме леда. Да се връщаме на работа.

Бен започна да монтира „Миниатюрният свят“ на устрой­ството за прелистване. Обърна се и погледна Райм:

— Много ли хора са ти казвали в очите, че си мръсник?

— О, да - обади се Том. - След като го опознаят по-добре, разбира се.

Лидия беше само на трийсетина метра от воденицата.

Вървеше колкото можеше по-бързо към пътеката, но бол­ката ѝ пречеше. Освен това се налагаше да пази тишина. Тъй като ръцете ѝ бяха вързани, тя залиташе наляво-надясно ка­то пациентите с мозъчни травми от болницата и вдигаше мно­го повече шум, отколкото ѝ се искаше.

Заобиколи отдалече воденицата. Спря. От Гарет нямаше и следа. Не се чуваше друг шум освен ромон на вода.

Още няколко крачки.

Десет крачки...

Как само я болеше! Дали глезенът ѝ не беше счупен? Бе­ше се подул и тя знаеше, че ако е счупен, ходенето много ще влоши състоянието ѝ. Кожата ѝ започваше да посинява. Има­ше опасност от инфекция. Може би гангрена. Ампутация. Как­во ще каже приятелят ѝ, ако ѝ отрежат крака? Сигурно ще­ше да я изостави начаса. От опита си като клинична сестра знаеше колко бързо приятелите изоставят пациентите, пре­търпели ампутация.

Огледа се. Дали Гарет се беше отказал да я преследва и се беше запътил към Аутърбанкс и Мери Бет?

Тя продължи към пътеката за кариерата. Щом излезе на нея, трябваше да се движи още по-внимателно заради капана с амоняка. Не си спомняше точно къде беше заложен. Пред­стави си как бутилката се разбива в някой камък над главата ѝ и как течността я облива. В интензивното веднъж бяха до­карали трима работници от фабриката на господин Давет. Някакъв контейнер се разлял и ги оплискал с концентрира­на солна киселина. Спомни си мъчителната смърт на единия от тях. Другите двама оцеляха, но по лицата и гърдите им останаха ужасни белези.

„Още пет крачки... ето я пътеката!“

Отново спря и се заслуша. Нищо. По ствола на един дебел кедър се плъзна змия.

Лидия потегли пак.

Изведнъж някой я хвана за здравия крак. Тя политна, из­въртя се и се стовари тежко на земята.

Гарет скочи върху нея. Лицето му бе червено от гняв. Си­гурно петнайсетина минути я беше дебнал в храстите. Като богомолка.

— Моля те - прошепна Лидия, ужасена, че ангелът й пази­тел я е изоставил. - Не ме убивай...

— Млък! - изсъска той. - Писна ми вече от теб!

Загледа я, сякаш се чудеше дали първо да я изнасили и пос­ле да я убие, или обратното. После грубо я изправи на крака. Можеше да я хване за ръцете и така да я вдигне, но той пред­почете да я обгърне през гърдите. Допря жилавото си тяло до гърба и седалището ѝ. Най-сетне, след цяла вечност, отпусна прегръдката. Хвана я за едната ръка и я задърпа към водени­цата, без да обръща внимание на стенанията ѝ.

Със стържене, което винаги бе напомняло на Райм звука при точенето на месарски нож, устройството за прелистване заразгръща страниците на „Миниатюрният свят“ - любима­та книга на Гарет, ако се съди по плачевното ѝ състояние.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эскортница
Эскортница

— Адель, милая, у нас тут проблема: другу надо настроение поднять. Невеста укатила без обратного билета, — Михаил отрывается от телефона и обращается к приятелям: — Брюнетку или блондинку?— Брюнетку! - требует Степан. — Или блондинку. А двоих можно?— Ади, у нас глаза разбежались. Что-то бы особенное для лучшего друга. О! А такие бывают?Михаил возвращается к гостям:— У них есть студентка юрфака, отличница. Чиста как слеза, в глазах ум, попа орех. Занималась балетом. Либо она, либо две блондинки. В паре девственница не работает. Стесняется, — ржет громко.— Петь, ты лучше всего Артёма знаешь. Целку или двух?— Студентку, — Петр делает движение рукой, дескать, гори всё огнем.— Мы выбрали девицу, Ади. Там перевяжи ее бантом или в коробку посади, — хохот. — Да-да, подарочек же.

Агата Рат , Арина Теплова , Елена Михайловна Бурунова , Михаил Еремович Погосов , Ольга Вечная

Детективы / Триллер / Современные любовные романы / Прочие Детективы / Эро литература
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры