Ubiyte Raym

Дали Мейсън я чакаше да се отдръпне, за да се прицели отново? Очевидно не беше добър стрелец. Сакс си представи как куршумът прекъсва гръбначния ѝ стълб.

„О, Райм, подлагаш се на тази операция, за да заприли­чаш повече на мен; може би днес аз ще стана като теб...“

Джеси Корн се втурна нагоре по хълма, през храсталаци и бурени. Размахваше неистово ръце:

— Мейсън, не стреляй! Не стреляй!

Гарет продължаваше да изучава внимателно лицето на Сакс. Накрая пусна ножа.

Люси притича бързо и му сложи белезници. Сакс се обър­на към скривалището на Мейсън. Той се изправи, говореше по мобилния телефон. Погледна я сурово, после прибра апа­рата и тръгна бавно надолу.

— Какво, по дяволите, правиш? - изсъска Сакс.

— Спасявам ти кожата, госпожичке. Не ти ли направи впечатление, че престъпникът е въоръжен?

— Мейсън - намеси се Джеси Корн, - тя се опитваше да го успокои. Тъкмо го беше склонила да се предаде.

Амелия Сакс обаче не се нуждаеше от защитници. Изпра­ви се срещу Мейсън; беше с два пръста по-висока.

— Извършвам арести от години. Той нямаше да ме напад­не. Единствената заплаха за живота ми тук си ти. Можеше да улучиш някого от нас.

— Глупости.

Мейсън се наведе към нея, вонеше, сякаш се беше къпал в афтършейв. Тя се отдръпна малко.

— Ако беше убил Гарет, Мери Бет щеше да умре от глад.

— Тя е мъртва - възрази Мейсън. - Заровена е някъде, никога няма да открием трупа ѝ.

— Линкълн е получил резултатите от анализа на кръвта ѝ. До снощи е била още жива.

Той се замисли за секунда.

— Снощи не е сега - изръмжа.

— Стига, Мейсън - намеси се пак Джеси. - Досега всичко вървеше добре.

Това обаче не успокои полицая. Той вдигна ръце и се плес­на по бедрата. Втренчи се в Сакс:

— Не ми е ясно само защо още те търпим!

— Мейсън - сряза го Люси Кър, - стига толкова! Нямаше да открием Лидия, ако не бяха господин Райм и Амелия. Тряб­ва да сме им благодарни. Стига си спорил.

— Тя е тази, която продължава да спори.

— Никой не може да стреля по мен без причина - изсъска Сакс. - Пък и това, че не си успял ти да арестуваш момчето, не е причина да го убиваш.

— Не ме учи какво да нравя. Аз...

— Добре, стига толкова - прекъсна го Люси, - да си вди­гаме парцалите и да се връщаме в шерифството. Ще при­емем, че Мери Бет е още жива, и ще се опитаме да я откри­ем.

— Я - извика Джеси, - хеликоптер.

Хеликоптерът на медицинския център се приземи на една поляна до воденицата и санитарите изнесоха Лидия на но­силка. Имаше лек топлинен шок, а глезенът ѝ бе сериозно изкълчен. Като видяла Гарет да се приближава с нож в ръка, изпаднала в истерия и въпреки че той имал намерение само да отреже парче тиксо, за да ѝ запуши устата, тя все още трепереше. Все пак успя да се успокои достатъчно, за да ка­же на Люси, че Мери Бет не е в околностите на воденицата. Гарет я бил скрил някъде на брега на океана, на Аутърбанкс.

Не знаеше къде точно. Люси и Мейсън се опитаха да изкопчат информацията от Гарет, но той мълчеше като риба, впе­рил поглед в земята.

Люси се обърна към Мейсън:

— С Натан и Джеси ще заведете Гарет до Ийздейл роуд. Ще се обадя на Джим да ви изпрати кола. Амелия иска да претърси воденицата. Ще остана да ѝ помогна. Изпратете друга кола на Ийздейл след около половин час.

Сакс погледна Мейсън в очите, но той бързо извърна пог­лед. Насочи вниманието си към Гарет. Изгледа го свирепо от глава до пети и кимна на Натан:

— Хайде. Тези белезници здрави ли са, Джеси?

— Разбира се, че са здрави.

Сакс се радваше, че Джеси ще е с тях, за да следи Мейсън да не направи някоя глупост. Беше слушала достатъчно за побои над затворници, които уж се опитали да избягат. Не­рядко такива случаи завършват със смърт.

Мейсън хвана момчето и грубо го изправи на крака. Гарет погледна отчаяно Сакс, после тръгна след полицая.

Сакс се обърна към Джеси Корн:

— Дръж Мейсън под око. За да намерим Мери Бет, тряб­ва да спечелим доверието на Гарет. Ако го уплашите или ядосате, нищо няма да ни каже.

— Ще се погрижа за това, Амелия. Беше много смело от твоя страна да го закриеш с тялото си. Аз не бих го направил.

— Е, понякога човек действа, без да се замисля.

Хич не ѝ беше до комплименти.

— А, мислех да те попитам... имаш ли някакъв прякор? Как ти викат приятелите?

— Нямам.

— Добре. Значи ще ти викам Амелия.

Той се наведе леко, сякаш да я целуне, но бързо се извър­на и се затича след останалите. Като ги настигна, се обърна и ѝ махна весело.

„Ама че глупаво - помисли си тя, - един иска да ме заст­реля, другият само дето не е насрочил сватбата.“