Ubiyte Raym

— О, не, видя ме! Бях застанал от неговата страна и тро­пах на стъклото. Той ме видя, но не пожела да отвори. Скара ми се. Помислих си: „Той е бесен и ще ме остави на студа. Тази вечер няма да ям крилца и картофки. Няма да вечерям със семейството си.“

Сълзите рукнаха неудържимо.

Прииска ѝ се да постави ръка на рамото му.

Кимна към стола.

— Продължавай. Говори на баща си. Какво искаш да му кажеш?

Той я погледна, но тя посочи стола. Най-сетне Гарет се обърна към него:

— Студено ми е. Искам да вляза в колата. Защо не ме пуска?

— Не, говори на него. Представи си, че е пред теб.

„Също както когато Райм ме кара да си представя, че съм престъпникът.“

Тогава ѝ беше страшно неприятно и тя съчувстваше на момчето. Въпреки това настоя:

— Кажи го на него. Кажи го на баща си.

Гарет погледна смутено стария стол:

— Аз...

— Давай, Гарет - прошепна тя. - Няма страшно. Аз ще те пазя. Говори му!

— Исках само да дойда в „Бениганс“ с вас! - изхлипа мом­чето. - Това е всичко. Исках да вечеряме заедно. Защо не ме пусна в колата? Видя ме и заключи вратите. Не бях закъснял чак толкова! - Продължи с гневен тон: - Остави ме навън! Не беше прав да ми се сърдиш. Не съм направил чак такава беля. Сигурно съм те ядосал с друго. С какво? Защо не иска­ше да дойда с вас? Кажи какво съм направил. Върни се и ми кажи. Върни се! Искам да знам! Какво съм направил? Кажи ми, кажи ми!

Гарет скочи и изрита стола. Той прелетя през стаята и падна настрани. Момчето го вдигна и го удари с все сила о пода. Сакс отскочи назад. Гарет яростно блъскаше стола, до­като се строши. Накрая се свлече на пода. Сакс се приближи и го прегърна. Той хлипаше и трепереше.

След няколко минути спря да плаче. Стана и избърса ли­це с ръкава си.

— Гарет... - започна тя, но той поклати глава:

— Ще изляза за малко.

И избяга навън.

Сакс нагласи часовника си за пет сутринта. Беше ужасно уморена. Загаси фенера, свали парцалите от прозореца и се отпусна на креслото.

Вън Гарет седеше на дънера на един повален дъб и наб­людаваше светулките.

32.

— Не е възможно - промълви Линкълн Райм.

Бе говорил с разгневената Люси Кър, която му съобщи, че Сакс стреляла няколко пъти по един полицай при моста „Хобът“.

— Не е възможно - прошепна той на Том.

Болногледачът бе специалист по физическите недъзи и психическите смущения, причинени от тези недъзи. В случая обаче не можеше да го успокои с нищо. Единственото, за което се сети, бе:

— Сигурно е станала някаква грешка. Амелия не би нап­равила такова нещо.

— Не може - промълви Райм, този път обръщайки се към Бен. - Няма начин. Не би го направила дори за да ги сплаши.

Опитваше се да си втълпи, че тя никога не би стреляла по друг полицай, но също така си даваше сметка за безизходно­то ѝ положение, за неразумните рискове, които бе поела.

„О, Сакс, защо си толкова импулсивна, защо си такъв инат? Защо толкова приличаш на мен?“

Бел беше в съседната стая. Успокояваше жена си по теле­фона. Тя явно не бе свикнала съпругът ѝ да отсъства нощем: опазването на обществения ред в Танърс Корнър вероятно не отнемаше толкова време, колкото преследването на Гарет Ханлън.

Бен Кър седеше със скръстени ръце до един от микроско­пите и гледаше втренчено картата. За разлика от шерифа той не се беше обадил на никого и Райм се запита дали има съп­руга или приятелка, или животът му е изцяло отдаден на на­уката и тайните на океанските дълбини.

Шериф Бел приключи разговора и влезе в лабораторията.

— Имаш ли други идеи, Линкълн?

Райм кимна към списъка на веществените доказателства. Отново повтори онова, което знаеха за къщата, където бе затворена Мери Бет:

— Наоколо или по пътя има каролински езерца. Полови­ната от подчертаните пасажи в книгата му се отнасят до мас­кировка. По кафявата боя мога да предположа, че е боядисал постройката с цвета на дървесна кора, защото се намира близо до гора. Газени лампи не се използват от деветнайсети век, затова вероятно къщата е строена тогава. Останалите улики обаче не са от голяма полза. Маята сигурно е от воденицата. Хартиените влакна може да са отвсякъде. А плодовият сок и захарта - от храната и напитките, с които се е запасил.

Телефонът иззвъня.

Райм включи контролното устройство с безименния пръст на лявата си ръка.

— Ало?

— Линкълн?

Разпозна тихия, уморен глас на Мел Купър.

— Какво откри, Мел? Надявам се да имаш добри новини.

— И аз се надявам. Сещаш ли се за онзи ключ? Цяла нощ ровим из каталози и архиви. Най-после открихме от какво е.

— От какво?

— От жилищен фургон на фирма „Макфърсън“. Фургони­те са произвеждани от 1946 година до началото на седемде­сетте, когато компанията фалирала. Според каталога серий­ният номер на ключа отговаря на фургон от 1969-а.

— Как изглежда?

— Няма снимки.

— По дяволите! Кажи ми, Мел, за да живее човек в такъв фургон, на едно място ли го паркира, или го разкарва насам-натам като къща на колела?

— Предполагам, че се установяват на постоянно място. Три на шест метра не са много удобни размери за премества­не. Освен това нямат собствен двигател, трябва да се теглят.

— Благодаря, Мел. Дремни малко.

Райм изключи телефона. Каза на Бел какво е научил.