Ултиматумът на Борн

Това стана ясно около десет минути след като голяма част от „Великобритания“ беше разрушена. Борн беше достигнал умаления „Вашингтон“, когато огромният пожар избухна. Първи бе обхванат от огъня дървеният модел на купола на Капитолия, който полетя в озареното с жълта светлина небе, а детонацията от взрива се забави само частици от секундата. Мигове след това сякаш гигантски багер помете с грохот паметника на Вашингтон от мястото му в зеления парк, а след още няколко секунди моделът на Белия дом се срути сред пламъци. Експлозиите обаче бяха някак си приглушени и не много ярки, защото „Пенсилвания Авеню“ също гореше.

Сега вече Борн знаеше къде е. Тунелът се намираше между „Вашингтон“ и „Ню Лондон, Кънектикът“. Беше на не повече от пет минути път! Джейсън подкара джипа към успоредната на реката улица, а там отново гъмжеше от ужасени и изпаднали в истерия хора. Полицаите крещяха по високоговорителите — най-напред на английски, после на руски и предупреждаваха за ужасните последици, ако някой се опита да преплува реката. Прожекторите се въртяха във всички посоки и осветяваха носещите се по повърхността на водата трупове на тези, които се бяха опитали да сторят това в северните зони.

— Тунелът, тунелът! Отворете тунела!

Крясъците на възбудените тълпи се превърнаха в скандиране, което не можеше да бъде пренебрегнато. Подземният тунел щеше всеки момент да бъде нападнат. Джейсън скочи от заобиколения от хора джип, като напъха в джобовете си останалите три сигнални ракети. Запробива си път през блъскащите се, смазващи се тела, като яростно и често безрезултатно си служеше с лакти и рамене. Оставаше само едно средство — измъкна една от ракетите и дръпна предпазителя. Бликащият огън имаше ефект — горещината и пламъците бяха като катализатори. Борн се затича през тълпата, като размахваше юмруци и тикаше в ужасените лица срещу себе си искрящата, ослепяваща ракета. Достигна брега и се изправи срещу кордона от стражи, облечени в униформи на американски войници. Това беше лудост, безумие! Целият свят беше откачил!

Не! Там! В оградения паркинг се виждаше цистерната! Борн проби кордона на стражите, като държеше високо магнитната си карта-пропуск и се завтече към военния с отличителните знаци на най-високопоставен — полковник с висящ на кръста му автомат. Той беше не по-малко уплашен от другите.

— Тук съм под името Арчи. То е на магнитната карта и можете веднага да проверите. Дори и сега няма да говоря на родния ни език, а само на английски! Ясно ли е? Дисциплината си е дисциплина!

— Тогда? — изкрещя офицерът, като явно имаше предвид положението в момента. В следващият миг обърна на английски с влудяващ бостънски акцент: — Разбира се, че знаем за вас — извика той, — но какво мога да сторя? Този бунт е като стихия!

— Някой минавал ли е през тунела през последния половин час?

— Никой, абсолютно никой! Заповядано ни е на всяка цена да задържим тунелите затворени!

— Добре… Сега вземете високоговорителя и разпръснете тълпите. Кажете им, че кризата е отминала, че няма опасност.

— Как мога да направя това? Навсякъде има пожари, навсякъде има взривове!

— Това скоро ще свърши.

— Откъде знаете?

— Знам! Направете както ви казах!

— Изпълнете каквото ви казва! — прогърмя глас зад Борн. Беше Бенджамин. Лицето и ризата му бяха плувнали в пот. — По дяволите, надявам се, че знаеш какво говориш!

— А ти откъде се взе?

— Знаеш откъде, а „как“ е вече друг въпрос. Опитвах се на всяка цена да измъкна от Генералния щаб един хеликоптер, поръчан от апоплектика Крупкин от болничното му легло в Москва.

— Апоплектик — не е лошо за един руснак…

— Кой си ти, та да ми нареждаш, хлапак такъв? — изкрещя офицерът от охраната.

— Провери ме, приятелче, само по-бързичко — отвърна Бенджамин, като му подаде картата си. — Иначе ще ги накарам да те преместят в Ташкент — там природата е прекрасна, но тоалетните са общи… Мърдай, задник такъв!

— Виж какво калифорниецо, тук аз…

— Затваряй си устата!

— Той е тук! Ето я цистерната — Джейсън посочи огромния камион, пред който пръснатите по оградения паркинг коли и микробусчета изглеждаха като джуджета.

— Цистерната ли? Как ти дойде на ум? — учуди се Бенджамин.

— Резервоарът й събира четиридесет и пет тона гориво. Като прибавим и пластичните бомби, разпръснати на стратегически места… Колко им трябва на улиците и на тези постройки от старо кухо дърво?