Ултиматумът на Борн

— Вие сте мъртъв! — избухна обърканият Фланаган. Думите се лееха от устата му. — Делта Едно от контрабандистите беше Борн, а Борн беше мъртъв и Лангли го доказа пред нас! Но вие сте жив…

— Бях пленен, сержанте. Това е всичко, което трябва да знаеш. Това и още нещо — че работя сам. Имам някои дългове, които трябва да събера, но съм съвсем сам. Трябва ми информация, и то веднага!

Фланаган поклати изумено глава.

— Ами… да допуснем, че мога да ви помогна — поде той неуверено, — и то по-добре от всеки друг. Изпълнявах специални задачи и знаех някои неща — неща, които обикновено не се поверяват на хора като мен.

— Това ми звучи като изнудване, сержанте. Какви бяха специалните ви задачи?

— Бавачка. Преди две години Норман започна да се скапва. Държах го изкъсо, а когато това не ми се удаваше, трябваше да се обадя на един номер в Ню Йорк, който ми бяха дали.

— И този номер е част от помощта, която можеш да ми окажеш.

— Да, а също и няколко номера на коли, които записах за всеки случай.

— В случай че някой реши, че не се нуждае повече от баваческите ви услуги — допълни Борн.

— Нещо такова. Онези тъпаци никога не са ни харесвали. Норман не го разбираше, но аз — да.

— Нас? Теб, Рейчъл и Суейн?

— Нас, униформените. Мръщеха цивилните си носове и ни гледаха отвисоко, като че ли бяхме измет, която им е необходима, а ние наистина им бяхме необходими. Имаха нужда от Норман. Гледаха го с презрение, но им беше необходим.

„Войничетата не могат да я използват пълноценно.“ Алберт Армбрустър, председател на Федералната комисия по търговията. Цивилните наследници на „Медуза“.

— Когато каза, че си записал онези номера на коли, предположих, че не сте участвали в срещите, които са се провеждали и все още се провеждат, при това доста редовно. Искам да кажа, че не сте били сред гостите и не сте се виждали с тях.

— Да не сте луд? — изписка Рейчъл Суейн, като по този начин отговори недвусмислено на въпроса на Джейсън. — Когато имаше истинска среща, а не някоя от скапаните пиянски вечери, Норм ми нареждаше да си стоя в стаята или, ако искам, да ходя при Еди да гледам телевизия. Еди не можеше да мръдне от хижата. Не бяхме достойни за неговите шикозни тъпи приятелчета! Години наред все така… Той ни събра, както ви казах.

— Започвам да разбирам — или поне така си мисля. Но ти имаш номерата, сержанте. Как успя да ги запишеш? Подразбирам, че не са ви разрешавали да излизате.

— Охраната ги записваше, не аз. Нарекох това секретна процедура за сигурност. Никой не я оспори.

— Разбирам. Каза, че преди няколко години Суейн започнал да се скапва. Как?

— Ами като тази вечер. Когато станеше нещо напечено, той се вцепеняваше и не искаше да взима решения. Дори и да му намирисваше на „Медуза“, предпочиташе да си зарови главата в пясъка и да чака, докато всичко отмине.

— А тази вечер? Видях ви да спорите… и ми се стори, че сержантът му заповяда да се оттегли.

— Страшно сте прав. Норман се беше паникьосал — заради вас, заради някого, когото наричаха Кобра и който изваждаше наяве страхотиите за Сайгон отпреди двадесет години. Искаше да бъда с него, когато дойдете, и му казах, че няма да стане. Рекох му, че не съм откачил.

— Защо? Какво откачено има за един адютант да е до началника си?

— По същата причина, поради която подофицерите не ги канят в заседателните зали, където управниците измислят разни стратегии. На различни нива сме.

— Което, с други думи, означава, че има граници за онова, което ви е разрешено да знаете.

— Точно така.

— Но ти беше част от онзи Сайгон отпреди двадесет години, сержанте, един от „Медуза“!

— Пукната пара не струва това, Делта. Само им слугувам и те се грижат за мен, но съм само слуга в униформа. Когато дойде моментът да си предам униформата, кротичко ще се пенсионирам някъде по-надалеч и ще си държа устата затворена, ако не искат да ме занесат някъде в чувал. Всичко е много ясно. Никой не е незаменим.

Борн наблюдаваше внимателно старши сержанта, докато говореше.

— Идва ми наум — каза Джейсън, — че точно сега е моментът да се уреди пенсионирането ти. Мога да сторя това, сержанте. Можеш да изчезнеш мълчаливо и без шум, заедно с всички награди, които ти се полагат за слугуването. Един предан генералски адютант с повече от тридесетгодишна служба решава да се пенсионира, след като неговият приятел и началник трагично слага край на живота си. Никой няма да ти задава въпроси… Това е моето предложение.

Фланаган отново погледна Рейчъл Суейн. Тя рязко кимна и хвърли поглед към Борн.

— Каква е гаранцията, че ще можем да си съберем нещата и да се махнем? — попита тя.

— Нямаше ли нещо за уреждане, свързано с освобождаването на сержант Фланаган от военна служба и неговата военна пенсия?