Unknown

Майка й беше ремонтирала къщата в знак на налудничава криворазбрана признателност към Пакстън, че не се е пренесла другаде. Мястото трябваше да изглежда като ваканционна вила или крайбрежна къща. Преобладаваха бялото, пясъчното и златното, всички мебели бяха квадратни и меки, а килимът — пухкав. Не бяха по вкуса на Пакстън. Нищо тук не носеше отпечатъка й, както беше в къщата на Себастиан. Когато мечтаеше за собствен дом, никога не си представяше, че е тук. Понякога въображението й рисуваше къщата, която едва не бе купила миналата година. Понякога — място, където никога не беше стъпвала. Ала винаги знаеше, че е нейно. Тук миришеше на лимони. Непрекъснато. Не можеше да прогони натрапчивия аромат. Домът от сънищата й ухаеше на свежа трева и на понички.

— Добре си значи… — каза Себастиан и седна на дивана.

Не го интересуваха подробности за скелета, открит в Блу Ридж Мадам. Притесняваше се за нея. Никой друг не реагира така на новината.

— Да — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Разбира се.

Очевидно не й повярва. Понякога й се струваше несправедливо, че я познава толкова добре.

— Е, всъщност… — додаде тя — искам да си излея душата.

— Ще седнеш ли?

— Не. Защото не мога да изпусна парата. Искам, но не умея. Всичко се е събрало тук вътре и не мога да го пусна да излезе.

Тя се потупа по гърдите с ръката, придържаща хавлията.

— Колин се опитва трескаво да измисли резервен план, защото сто и петдесет годишният дъб трябва да пристигне във вторник и да го посадим веднага, за да не умре. Да не споменаваме стотиците хиляди долари, които платихме да го изкоренят и да го донесат дотук. Ала не знаем дали полицията ще ни позволи да го засадим на местопрестъплението. И знаеш ли защо си изключих телефона?

Продължи, без да дочака отговор:

— Защото членовете на Дамския клуб се обаждат непрекъснато, разтревожени дали ще успеем да проведем празненството в Блу Ридж Мадам. Няколко и без това настояваха да го организираме в кънтри клуба, но бяха малцинство. Сега са се обадили в клуба да го резервират за вечерта на празненството, както искаха от самото начало. Изглеждат толкова доволни, че всички усилия да реставрираме имението ще отидат на вятъра. Управителката на Блу Ридж Мадам дори каза, че й се обаждали хора, притеснени за резервациите си за септември.

Гласът й зазвуча кресливо и тя млъкна и пое дълбоко дъх.

Себастиан стана и се приближи до нея. Прегърна я, погледна я спокойно в очите и каза:

— Не можеш да контролираш всичко, Пакс. Непрекъснато ти го повтарям. Удивителна е неспособността ти да оставяш нещата просто да се случват. Отстъпи една крачка и ще видиш как врявата ще отшуми и никой няма да се притеснява къде ще се проведе празненството. Сега всички се наливат с долнопробно вино от кисело грозде и истерия. Остави ги да го изпият до дъно и да съжаляват на сутринта. А на мястото на всеки отменил резервацията си, ще се появи нов кандидат. Именно заради това. Мнозина мечтаят да усетят вкуса на страха.

— Но страхът не влизаше в плановете! — възкликна тя. — Всичко трябваше да е съвършено.

— Нищо не е съвършено. Независимо колко се стараем да изглежда така.

Тя поклати глава. Беше наясно с това. Ала просто не знаеше как да живее другояче. Цял живот си беше такава — разплакваше се, ако плитките й не са симетрични или не е най-добрата в танцувалната школа. Не знаеше как да спре, колкото и горещо да го искаше.

— Просто се отпусни, скъпа — каза Себастиан и я прегърна, въпреки че беше мокра. Ето защо го обичаше толкова. — Каквото и да става, просто махни с ръка.

Нямаше как да го прегърне, защото стискаше хавлията да не се смъкне, ала осъзна, че й е приятно да стои така, сгушена в него. Харесваше й да се чувства малка. Облегна глава върху рамото му и долови как дъхът му погали врата й.

Сърцето й затуптя трескаво. Сигурна беше, че той го чува.

Секундите отлитаха и тя усети как ги обвива пашкулът на отчаянието и желанието, притеглящи я като с магнит към Себастиан. Остави хавлията да се свлече бавно, прегърна го и се притисна към него. Вдигна глава и опря лице в неговото. Почувства наболата му брадичка, ала косата му беше стъписващо мека.

Самообладанието й изневери. Само така можеше да оправдае действията си, слабостта си. Мъчително бавно извърна глава и устните й намериха неговите. Прокара пръсти през косата му и разтвори устни. Той не я отблъсна. Това я изненада най-силно. След миг на стъписване Себастиан отвърна на целувката. Сърцето й запя. Поведе го несъзнателно към дивана и го побутна да седне. Намести се в скута му, опитвайки се с целувки да прескочи всичките му бариери, да го върне към онзи изкусителен момент, когато очите им се бяха срещнали преди години, докато той целуваше другиго. Възможно беше. Щеше да го накара да я заобича, както го обичаше тя.

— Пакстън… — промълви Себастиан между целувките. — Помисли си… Сигурна ли си, че…

Тя отвори очи и бавно се отпусна назад. И двамата дишаха тежко. Лицето му беше поруменяло и така изглеждаше още по-красив, със скули, пламнали като алени рози. Ръцете му обгръщаха плътно хълбоците й.