Unknown

Уила скочи зад волана, а Пакстън се стовари до нея. Ръцете на Уила трепереха толкова силно, че едва успя да превключи на заден ход. Помнеше как след особено грандиозните си бели в гимназията, отнемащи й понякога по цели нощи, пропълзяваше в леглото си и трепереше точно така. Чувството не беше лошо, приличаше по-скоро на облекчение. Най-сетне успя да подкара джипа и потегли с такава светкавична скорост, че Пакстън едва не падна. Наложи се да я сграбчи за роклята, за да я задържи вътре.

Едва когато излязоха на шосето — дълга и права отсечка, успоредна на магистралата — Пакстън успя да се намести в седалката. Вятърът от отворения капак на джипа развяваше косите им и единственият звук долиташе от дрехите им, които плющяха като чаршафи на простор. Уила току поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Едва след няколко километра се успокои, че не ги преследват.

Не проговориха много дълго.

Накрая Пакстън попита:

— Имаш ли кърпички?

Уила се обърна към нея. По страните й се стичаха сълзи и носът й течеше.

— В жабката има салфетки.

Пакстън затършува и ги намери.

— Не плача — каза тя.

— Добре…

— Не, наистина не плача. Уцели ме малко от спрея.

— О! Съжалявам. Мислех, че мерникът ми е поточен.

Пакстън изсумтя и Уила се усмихна. Навлязоха в града.

— Къде отиваме? — попита Пакстън и си издуха носа.

— Ще те откарам у вас.

Това предизвика бърза реакция.

— Не, в никакъв случай! — възкликна Пакстън. — Искам да сляза.

Занатиска дръжката на вратата.

Уила спря, защото се уплаши тя да не скочи в движение. Сега, след като вече се беше успокоила, разбираше с какъв проблем се е сблъскала. В колата й се возеше пияната Пакстън Осгуд и тя нямаше абсолютно никаква идея какво да прави с нея.

— Къде да те заведа тогава? — попита тя. Намираха се пред имение в стил Тюдор в квартала на Пакстън. Някъде отвътре излая куче. — У Кърсти Лемън?

Пакстън облегна глава назад.

— Не, за бога! Много ще й хареса.

— Мислех, че сте приятелки.

— Каквото и да означава това — каза Пакстън за изненада на Уила.

Дамите от висшето общество винаги изглеждаха толкова солидарни, очите им си разменяха безмълвни послания, които само те разбираха, споделяха тайни.

— У Себастиан?

Пакстън явно обмисли предложението. Накрая каза тихо:

— Не.

Оставаше само едно място. Страхотно. Уила запали двигателя и направи обратен завой.

— Какво правеше във „Веселяците“ по това време? — попита тя.

— Само там можех да си купя алкохол през нощта, без да ме забележи никой — отговори Пакстън и потърка очи. — Божичко, този спрей е силен! Улучи ме съвсем леко. Надявам се да го запомнят!

— Никой здравомислещ не ходи там по тъмно, дори колежаните!

— Не знаех — оправда се Пакстън. — За пръв път отидох.

— Защо точно днес?

— Защото животът ми е противен и исках да се напия.

Животът на Пакстън Осгуд бил противен. Ясно.

— Нямаше ли алкохол вкъщи?

— Изпих всичко.

— В Хикъри Котидж не остана капчица вино?

— Изпих всичко в моята къща. Къщата до басейна. И нямаше начин да отида в голямата да си взема. Мама щеше да ме направи на пух и прах. Както винаги. Знаеш ли кой друг винаги ми лази по нервите? Дамският клуб. Откриха един скелет и всички решиха, че целият проект е обречен. Сякаш в гардеробите им няма тонове скелети. Нямаш ни най-малка представа! — Пакстън се извърна и Уила усети, че я гледа. — Ти също ми лазеше по нервите. В гимназията.

— Само веднъж — уточни Уила.

— Не мога да повярвам, че си написала онова писмо на Роби Робъртс.

— Съжалявам — сви до бордюра Уила и изключи двигателя. — Наистина.

— Помня бележката. Беше наподобила толкова добре почерка ми, че отначало я помислих за моя. Защо не пробва да се прехранваш с фалшификаторство?

Уила излезе от джипа и каза:

— Татко щеше да се гордее с мен.

Пакстън се озърна, осъзнала най-после, че са спрели.

— Къде сме?

— Това е моята къща. Хайде!

— Ще ме подслониш?

— „Риц“ е твърде далече.

Пакстън се олюляваше. Уила я улови за лакътя и й помогна да се изкачи по стълбите. Отключи и я отведе до канапето. Излезе от стаята и се върна с възглавница и одеяло.

Пакстън се събу и намести възглавницата върху канапето.

— Чудесно канапе!

— Замислям да го кръстя Осгуд. И брат ти спа тук.

Уила излезе отново. Отиде в кухнята и намокри хавлиена кърпа със студена вода. Върна се и я подаде на Пакстън.

— Брат ми те харесва, знаеш ли? — каза Пакстън, полегна и наложи хладната кърпа върху подутите си очи. — Накарай го да остане.

Уила разгъна одеялото и я зави.

— Нямам нищо общо с брат ти.

— Засега. Но не и занапред. Знаеш ли защо? Защото така е редно. Така е в приказката. Срещате се, влюбвате се, целувате се и целувката не ви отблъсква. Жените се, имате деца и заживявате щастливо до дълбоки старини.

— Това с отблъскването е оригинално нововъведение — констатира Уила.

— Черпя от личен опит. Влюбена съм в Себастиан Роджърс. Но той не е влюбен в мен.

Уила не се изненада, въпреки че сигурно трябваше. Затвори вратата и изключи лампата. Постоя малко в мрака.

— Животът ти не е толкова бляскав, колкото смятах — каза тя в тъмнината.

— Кое те разочарова? Пиянският набег до „Веселяците“ или признанието, че съм влюбена в мъж, който вероятно е гей?