Unknown

Най-после Мойра покани гостите си да седнат. Произнесе кратко слово в своя чест и едва не пропусна да представи групата, която клубът бе спонсорирал тази година — квартет украински цигулари. Сервираха обяда — красива храна, украсена с ядивни рози, ухаеща на лавандула, мента и съблазън. Хората притваряха очи при всяка хапка и из въздуха се понесе сладко и прохладно ухание. Квартетът засвири пленителна музика, странна и екзотична. Атмосферата натежа от копнеж и всички го доловиха. Потънаха в мисли по отшумели страсти и пропуснати възможности. За разлика от повечето подобни приеми, сега никой не искаше да си тръгва. Обядът се проточи часове наред. Квартетът изсвири два пъти репертоара си. Когато разчистиха масите за десерта, музикантите обявиха, че трябва да потеглят за следващия концерт от турнето. Всички се запротягаха, сякаш след дълбок сън. Мойра, застанала права отстрани, изглеждаше много самодоволна.

Пакстън се обърна към Себастиан, който се взираше замислено в чашата си с вино.

— Щом десертът е готов, значи кулинарката ще си тръгне всеки момент. Няма да успея да й връча подаръка от мама. Като всички останали всъщност.

Някой я заговори от срещуположния край на масата и тя погледна натам. Когато се обърна, Себастиан беше изчезнал.

Озърна се и го видя да разговаря с младия сервитьор, който флиртуваше с него. Тя сведе поглед със свито сърце.

След няколко секунди Себастиан застана зад нея, приведе се и й прошепна:

— Намерих начин да влезеш в кухнята. Ела с мен. Пакстън грабна безмълвно дамската си чанта и подаръка и го последва. Мнозина се бяха изправили да се поразтъпчат и те успяха да се вмъкнат незабелязано в къщата.

Красивият сервитьор ги очакваше.

— Следвайте ме — намигна им усмихнато той. Пакстън погледна Себастиан. Беше го направил заради нея.

— Върви! — каза й той. — Аз ще те чакам в дневната. Сервитьорът — Бъстър — се оказа и сладък, и дързък.

Посещаваше кулинарно училище в Баскъм. Преведе я покрай човека пред кухненската врата — нещо като страж, който Мойра — като вещица от детска приказка — беше поставила, за да запази Клеър Уейвърли само за себе си.

Пакстън бе толкова изненадана и трогната от постъпката на Себастиан, че още щом пристъпи в кухнята, плановете й се промениха из основи. Идеята я осени толкова ненадейно, че не й остана време да я обмисли. Реши просто да го направи. Остави подаръка на рафт до вратата и тръгна напред. Имаше само една възможност и нямаше да я пропилее. Желанието й може би щеше да се сбъдне.

Две жени стояха до работния плот от неръждаема стомана, осеян с цветя, сякаш ярки конфети се бяха разпилели безразборно по него. Жените изглеждаха удивително спокойни и неподвижни като снежна пелена. Пакстън пристъпи неловко към тях.

Богатите дами не отлепят уши от земята, вслушани в тропота на новото, на нещо, което да ги направи по-щастливи, по-млади, по-самоуверени. Разчуе ли се за дерматолог с чудодеен крем, графикът му се запълва за месеци напред. Обявят ли някой треньор за най-добрия, всички се струпват във фитнес клуба му. Същото важеше и за Клеър Уейвърли — красива, загадъчна кулинарка, способна според мълвата да предизвика ревност у съперничките ти, да подобри любовния ти живот, да освежи сетивата ти. И всичко това благодарение на храната, която приготвя. Специалитетът й бяха ядивните цветя. Щом плъзна слух, че предлага нещо различно от другите, всички й налетяха като мухи на мед. Ала беше изключително трудно да се домогнеш до нея.

— Клеър Уейвърли?

— Да? — извърна се едната жена към Пакстън.

Малко над четирийсет, с красива прическа и сдържано, будно лице.

— Казвам се Пакстън Осгуд.

— Привет! — каза Клеър и прегърна през рамо младата жена до себе си. — Това е племенничката ми Бей.

— Приятно ми е — поздрави Пакстън.

Бей се усмихна. Семейната прилика определено личеше. В тъмните коси, в изваяните черти. Очите на Клеър обаче бяха остри и тъмни, а тези на Бей — светлосини. Изглеждаше на около петнайсет — слабовата, стеснителна и неизразимо обаятелна. Плетени гривнички покриваха ръката й чак до лакътя, а на тениската й пишеше: „Ако ме попитате, ще ви кажа“. От задния джоб на джинсите й стърчеше овехтяло издание с меки корици на „Ромео и Жулиета“.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Пакстън.

— Не ни безпокоите. Свършихме си работата. Десертът е готов — посочи Клеър големите подноси с купички, очакващи да ги сервират на гостите.

— Лимонов крем с лешников крокант, теменуга, лавандула и върбинка.

— Звучи чудесно.

— Бей, отнеси, ако обичаш, тази кутия в колата. Щом момичето излезе, Клеър каза:

— Имате въпрос.

Пакстън разбра, че не й се случва за пръв път. Свикнала е влюбени да искат нещо от нея — лек, отвара, надежда. Четеше се в очите й. Беше го виждала и преди. Копнежът. Отчаянието. Знаеше какво ще я помоли Пакстън, преди да е чула и дума.

Пакстън се озърна да провери, че са сами.

— Наистина ли съумяваш да накараш хората да се почувстват другояче благодарение на храната и напитките, които им поднасяш?