Unknown

Ние със Саймън не мигнахме цялата нощ преди търга: заедно със сътрудниците сваляхме картините от стените и ги редяхме в последователността, в която щяха да се продават. Сетне проверихме осветлението на статива, където щяхме да излагаме платната, и накрая наслагахме столовете възможно най-близо един до друг. Изтикахме с метър-метър и половина назад и катедрата, откъдето Саймън щеше да води търга, така че сместихме още един ред столове. Така остана съвсем малко място за помощниците ни, хората, които щяха да стоят отстрани и да следят кой наддава, затова пък решихме куп други проблеми.

Сутринта преди търга проведохме нещо като генерална репетиция: носачите слагаха една по една картините върху статива, а Саймън извикваше каталожния и номер, после удряше с чукчето и обявяваше следващото платно. Когато накрая върху статива бе сложена и творбата на Каналето, проличаха съвършената техника и наблюдателността - запазена марка на майстора. Само се подсмихнах, когато миг по-късно шедьовърът бе заменен с малката картина на Чарли с изобразената на нея Богородица с Младенеца. Кати Рос се рови къде ли не, но не успя да намери нищо за платното, затова просто му сменихме рамката и в каталога написахме само, че е от школата на шестнайсети век. В моя екземпляр на каталога си отбелязах, че очаквам да получим за него двеста гвинеи, макар и да знаех прекрасно, че Чарли е наумил да си го върне, каквото и да му струва това. Още се чудех как ли Кити се е сдобила с картината, но мъжът ми ме скастри „да съм престанела да се притеснявам“. Имал си по-големи грижи от това как сестра му се е добрала до подаръка, направен му от Томи.

В деня, за когато бе насрочен търгът, в залата имаше хора още в два и четвърт следобед. Забелязах доста важни купувачи и собственици на галерии, които никога досега не бяха заварвали залата в „Тръмпър“ препълнена, та се наложи да застанат прави в дъното.

В три без петнайсет имаше само няколко свободни места, закъснелите вече стояха плътно един до друг отстрани покрай стените, двама-трима дори бяха приклекнали на пътеката между столовете. В три без пет Дафни влезе с гръм и трясък - беше облечена в мастиленосин костюм с чудесна кройка, който предния месец бях видяла в списание „Вог“. Чарли я следваше по петите - стори ми се малко уморен. Двамата седнаха в края на седмия ред - както мъжът ми бе обяснил, от сантиментални подбуди. Дафни изглеждаше много самоуверена, докато съпругът ми току се въртеше и нервничеше.

Точно в три седнах на подиума до катедрата, откъдето Саймън щеше да води търга, а той се качи по стъпалата, поспря, огледа насъбралите се, за да види къде са важните клиенти, и удари няколко пъти с чукчето,

- Добър ден, госпожи и господа - поздрави заместникът ми. - Добре дошли в галерия „Тръмпър“ - добави, като понатърти едва доловимо върху „галерия“.

Обяви първия експонат и в залата настана мълчание. Погледнах картината в каталога си, макар да ми се струваше, че знам наизуст всичко за петдесет и деветте творби. Беше портрет на Франциск Асизки, рисуван от Джовани Батиста Креспи през 1617 година. Малкото произведение с маслени бои бе отбелязано с кода КИХХ, ето защо, когато Саймън удари с чукчето и оповести, че то е продадено за две хиляди и двеста лири стерлинги, със седемстотин повече, отколкото го бях оценила, аз разбрах, че започваме добре.

От общо петдесет и девет платна картината на Каналето беше с номер трийсет и седми, понеже исках напрежението да се покачи, преди тя да бъде обявена за продан, но и да не бъде много назад, да не би хората да започнат да се разотиват. През първия час бяхме продали експонати за четирийсет и седем хиляди лири стерлинги, а още не бяхме стигнали до Каналето. Когато накрая платното с ширина метър и двайсет беше сложено под светлината на прожектора, онези, които го виждаха за пръв път, направо ахнаха.

- Картина на Каналето от 1741 година, върху която е изобразена базиликата „Сан Марко“ - обяви Саймън, сякаш държахме в хранилището поне още пет-шест такива шедьовъра. - Към експоната има значителен интерес, наддаването започва от десет хиляди лири стерлинги.

Той огледа притихналата зала, а ние с помощниците ми започнахме да се озъртаме, за да видим кой ще даде повече.

- Петнайсет хиляди - оповести Саймън и погледна представителя на италианската държава, седнал на петия ред. - В дъното на залата двайсет хиляди лири стерлинги.

Знаех, че ги е дал човекът, отговарящ за колекцията на Мелън. Винаги сядаше на предпоследния ред и държеше между устните си цигара, за да покаже, че не се е отказал от наддаването.

- Двайсет и пет хиляди - викна Саймън и отново се обърна към представителя на италианската държава. – Трийсет хиляди.

Цигарата продължаваше да дими: Мелън оставаше в надпреварата.

- Трийсет и пет хиляди!

Забелязах човек, който чак сега се бе включил в наддаването: господин Рандъл, управител на галерия „Уайлдънстайн“ на Бонд Стрийт.

- Четирийсет хиляди! - оповести Саймън, когато в дъното се видя поредното валмо тютюнев дим.