Unknown

- Трябваше да мине ужасно много време, докато се опомня, нали, господин Тръмпър?

Д А Ф Н И

1918-1921

13.

Да ви призная, когато отворих писмото, не се сетих веднага коя е тая Беки Салмън. После обаче си спомних, че в училище „Сейнт Пол“ имах съученичка, която се казваше така - изключително будно, възпълно момиче, което сякаш разполагаше с неизчерпаем запас от понички с крем. Ако не ме лъже паметта, единственото, с което и се отблагодарих, бе албумът с илюстрации, коледен подарък от една моя леля от Къмбърланд.

Когато бях в последния клас, умното момиченце вече завършваше предпоследния, макар да имахме разлика във възрастта цели две години.

Прочетох писмото веднъж, после и втори път - направо не проумявах какво ли иска момичето от мен и реших, че единственият начин да разбера е да го поканя на чай в тясното си жилище в Челси.

Първия път, когато се срещнах отново с Беки, направо не я познах. Не само че беше отслабнала с десетина килограма, но и преспокойно ставаше за рекламите на дъвки марка „Пеп- содент“, които се мъдреха отпред на всички трамваи: свежичко, розовобузо момиче, оголило лъскав низ съвършени зъби. Честно казано, доста и завидях.

Беки обясни, че единственото, от което имала нужда, било стая в Лондон, където да живее, докато завърши университета. Аз откликнах на драго сърце. В края на краищата мама многократно ми беше показвала, че не одобрява, задето живея сама, и ми бе заявявала, че не проумява какво толкова не съм му харесвала на лондонското ни жилище на Лаундс Скуеър номер двайсет и шест. Изгарях от нетърпение да съобщя на мама, пък и на татко, че съм си намерила подходяща съквартиранта, както често ме молеха.

- Но кое е това момиче? - попита мама, когато отидох за края на седмицата в имението ни Харкорт. - Познаваме ли го?

- Съмнявам се, мамо - отвърнах аз. - Стара моя приятелка, съученичка ми е от „Сейнт Пол“. Пада си зубърка.

- Сухарка, значи? - намеси се татко.

- Нещо такова, тате. Учи в някакъв колеж на име „Бедфорд“, слуша лекции по история на Ренесанса.

- Не знаех, че и момичетата ги приемали да следват - отбеляза баща ми. - Сигурно пак е заслуга на онзи проклет уелсец с неговите небивалици за обновена Великобритания.

- Престани да злословиш срещу Лойд Джордж - скастри го мама. - В края на краищата ни е министър-председател.

- На теб може и да ти е, но на мен със сигурност не е. Виновни са тия суфражетки - продължи да опява татко.

- Скъпи, на теб за всичко са ти виновни суфражетките, включително за лошата реколта миналата година - подхвана го пак мама. - Но ако се върнем на момичето, Дафни, както личи, то ще има изключително благотворно влияние върху теб. Та откъде, казваш, са родителите и?

- Не съм ти казвала нищо - отвърнах аз. – Баща и обаче е бил предприемач някъде из Изтока²⁴, а следващата седмица ще ходя на гости у майка и.

- Сигурно в Сингапур - отсъди татко. - Там е същински рай за предприемачите, има каучук и какво ли още не.

- Не, според мен не се е занимавал с каучук, татко.

- Както и да е. Доведи я някой следобед на чай - настоя мама. - Защо да не я поканиш и за края на седмицата? Обича ли да ходи на лов?

- Съмнявам се, мамо, но непременно ще я доведа в близко бъдеще на чай, така и двамата ще имате възможност да я огледате.

Да ви призная, и аз бях не по-малко развеселена от поканата да погостувам на майката на Беки, та и тя да се увери, че съм подходяща съквартирантка за дъщеря и. В края на краищата си знаех, че изобщо не съм подходяща. Доколкото си спомням, никога дотогава не бях стигала по на изток от театър „Олдуич“ и бях на мнение, че да отида до Есекс, е по- вълнуващо, отколкото да предприема пътешествие някъде в чужбина.

За късмет посещението в Ромфорд мина без произшествия главно защото Хоскинс, шофьорът на татко, знаеше пътя. Оказа се, че бил родом от Дагънам, който, както той ме осведоми, се падал още по-навътре в джунглата на Есекс.

Дотогава не бях и подозирала, че съществуват такива хора. За простолюдие, не бяха простолюдие, не бяха и благородници, не можеше да се каже и че имаха някакви професии. Не бих твърдяла и че съм се влюбила в Ромфорд. Но госпожа Салмън и сестра и - госпожица Роуч, бяха донемайкъде гостоприемни. Оказа се, че майката на Беки е разумна, оправна богобоязлива жена, която правеше и великолепен чай, така че не съжалих, задето съм била толкова път.

През следващата седмица Беки се нанесе при мен и аз с ужас установих, че клетото момиче се скъсва от работа. По цял ден висеше в тоя „Бедфорд“, прибираше се колкото да хапне надве-натри някой сандвич и да изпие чаша мляко, после пак сядаше да зубри, докато заспи, дълго след като аз си бях легнала. Не проумявах за какво и е всичко това.