Ужас

27. Крозиър

70°05’ северна ширина, 98°23’ западна дължина

11 януари 1848 г.

Това няма да има край.

Болката няма да има край. Гаденето няма да има край. Треската няма да има край. Ужасът няма да има край.

Крозиър се превива под вледенените одеяла на леглото си и му се иска да умре.

По време на редките му моменти на просветление през тази седмица Крозиър страшно съжалява за най-разумната постъпка, която беше извършил, преди да се оттегли насаме със своите демони — той беше предал пистолета си на лейтенант Литъл без никакви обяснения, освен че беше казал на Едуард да не му връща оръжието, преди той самият да си го поиска обратно на палубата, облечен в пълна униформа.

Сега Крозиър би дал всичко за заредения си пистолет. Тази болка е непоносима. Тези мисли са непоносими.

Баба му по линията на преждевременно починалия му баща, Мойра, беше отритната от семейството на Крозиър. Когато баба му беше прехвърлила осемдесет години, а Крозиър все още беше в детската си възраст, тя живееше през две села — огромно, невъобразимо разстояние за едно момче, — а семейството на майка му нито я канеше за семейните празненства, нито споменаваше за нея.

Тя беше католичка. Тя беше вещица.

Крозиър започна да се промъква тайно до селото й — молейки да го качват на каруци, теглени от понита — на десетгодишна възраст. Година по-късно вече посещаваше заедно със старицата странната селска католическа църква. Майка му, леля му и баба му по майчина линия щяха да умрат, ако бяха научили. Благопристойната ирландско-английска презвитерианска част от семейството му щеше да се отрече от него, да го изгони от дома и да го презира така, като флотското ръководство и Арктическият съвет го презираха през всичките тези години, защото е ирландец. И защото няма благороднически произход.

А баба Мойра смяташе, че той е специален. Каза му, че той притежава ясновидска дарба.

Тази мисъл не плашеше младия Франсис Роудън Мойра Крозиър. Той обичаше мрачната и тайнствена атмосфера на католическото богослужение: високият свещеник, пристъпващ важно като гарван и произнасящ заклинания на мъртъв език; мигновеното чудо на Светото причастие, когато вярващите вкусват от плътта и кръвта на Христос и се съединяват с Него; миризмата на тамян и мистичното песнопение. Веднъж, когато беше на дванайсет, малко преди да избяга от дома си, той каза на баба си, че иска да стане свещеник, а старицата се разкикоти със своя див, дрезгав смях и му каза да изхвърли тази глупост от главата си. „Да бъдеш свещеник е нещо също толкова обикновено и безполезно, колкото и да бъдеш ирландски пияница — каза му тя. — Използвай ясновидската си дарба, която присъства в рода ми от много поколения. Тя ще ти помогне да достигнеш места и да видиш неща, които нито един човек на тази тъжна земя не е виждал.“

Младият Франсис не вярваше в ясновидството. Горе-долу по същото време той осъзна, че не вярва и в Бог. Замина за морето. Вярваше във всичко, което видя и научи там, а някои от тези неща бяха наистина странни.

Крозиър блуждае между болката и пристъпите на гадене. Събужда се само за да повърне във ведрото, което Джопсън, неговият стюард, е оставил тук и което сменя на всеки час. Боли го всичко до дълбините на самата му същност, където някога беше смятал, че обитава душата му — докато не я изгуби някъде из моретата покрай изпитото през годините уиски. През всичките тези кошмарни дни и нощи, докато се облива с ледена под върху мразовитите чаршафи, той знае, че би се отказал от ранга си, от честта си, от майка си, от сестрите си, от бащиното си име и дори от спомена за баба Мойра срещу само още една чаша уиски.

Корабът стене под неспирния натиск на леда. Крозиър стене от студа, треската, болката, гаденето и отчаянието, докато демоните му го терзаят. Отрязал е шестинчова ивица от стар колан и сега я стиска между зъбите си, за да не стене на глас, когато потъва сред виденията си в мрака. Но все пак стене.

Представя си всичко ясно. Просто го вижда.

Лейди Джейн Франклин сега е в стихията си. Сега, когато вече две години и половина няма никаква вест от съпруга й, тя е в стихията си. Лейди Франклин — Неукротимата. Лейди Франклин — вдовицата, отказваща да бъде вдовица. Лейди Франклин — Покровителката и Светицата на Арктика, която беше убила нейния съпруг… Лейди Франклин, която никога няма да признае този факт.

Крозиър я вижда толкова ясно, сякаш наистина притежава дарба за ясновидство. Лейди Франклин никога не е изглеждала по-красива от сега, в своята решимост, в своето нежелание да скърби, в своята увереност, че съпругът й е жив и че експедицията на сър Джон трябва да бъде открита и спасена.

Минали са повече от две и половина години. Командването на флота знае, че сър Джон е взел на борда на „Еребус“ и „Ужас“ провизии за три години при нормални дажби за екипажите и би трябвало да се появи в района на Аляска през лятото на 1846 година, и определено не по-късно от август 1847 година.