Ужас

Но той го беше подпалил не заради това. Ако някой го беше попитал — което никога нямаше да се случи, — той нямаше да може да обясни защо „Ужас“ трябваше да изгори. Знаеше, че не иска „спасителите“ от британските кораби да се изсипят на палубата на изоставения кораб и да се върнат в родината с разкази за него, които да плашат жестоките граждани на Англия и да вдъхновяват господин Дикенс и господин Тенисън за достигането на нови висини в сантименталното красноречие. Освен това знаеше, че тези спасители щяха да се върнат в Англия не само с разкази. Онова, което беше завладяло кораба, беше заразно като чума. Той го беше видял с очите на душата си и го беше усетил с всичките си сетива — човешки и на сиксам йеуа.

Истинските хора се развикаха радостно, когато горящите мачти рухнаха.

Всички бяха принудени да отстъпят стотина ярда назад. „Ужас“ прогаряше в леда собствения си гроб и скоро след рухването на огнените мачти с такелажа им горящият кораб пое със съскане и бълбукане към морските дълбини.

Ревът на пламъците разбуди децата и въздухът така се нагря, че всички — Безмълвната, намръщеният Асияюк, едрогърдестата Науйя, ловците, доволно ухиленият Инупиюк, дори Талириктуг — свалиха парките си и ги струпаха върху каматика.

Когато представлението приключи и корабът потъна, а слънцето се спусна към южния хоризонт и дългите им сенки се протегнаха върху сивкавия лед, те продължаваха да стоят там, да се наслаждават на издигащата се над водата пара и да се радват на горящите отломки, разпръснати по леда.

След това групата най-после потегли обратно към големия остров и лежащите зад него по-малки острови, възнамерявайки да достигне до голямата суша, преди да се приготвят за лагеруване през нощта. Дневната светлина, която остана почти до полунощ, подпомагаше похода им. Всички искаха да се махнат от леда и да се отдалечат от мястото на гибелта на кораба, преди да настъпят няколкото часа полумрак, последвани от пълната тъмнина. Дори кучетата спряха да лаят и да ръмжат и като че ли затеглиха по-силно шейната, когато преминаха през последния по-малък остров по пътя си към голямата земя. Асияюк спеше и хъркаше под завивките в шейната, но двете бебета бяха будни и готови за игра.

Талириктуг взе в лявата си ръка извиващата се като червей Канеюк, а с дясната прегърна Силна-Безмълвната през раменете. Гарван, който все още беше в прегръдките на майка си, раздразнено се опитваше да разтвори ръцете й и да я накара да го остави на леда, за да повърви сам.

Не за пръв път Талириктуг си зададе въпроса как един баща и една майка, лишени от езиците си, ще възпитават толкова вироглаво момче. След това си спомни, също не за пръв път, че сега той принадлежи на една от малкото култури в света, които не си поставят за цел да възпитават вироглавите си момчета или момичета. Гарван вече имаше в себе си инуа на някой достоен възрастен. На баща му оставаше само да чака, за да види колко достойна е тя.

Крозиъровата инуа, която продължаваше да живее и да добрува в Талириктуг, не хранеше никакви илюзии за живота, който беше нещастен, противен, скотски и кратък.

Но може би не беше задължително да е самотен.

Прегърнал Силна през раменете, опитвайки се да не обръща внимание на хрипливото хъркане на шамана, на Канеюк, която току-що беше напикала най-хубавата лятна парка на баща си, и на капризните удари и хленчове на мятащия се негов син, Талириктуг и Крозиър продължи да върви на изток по замръзналото море към сушата.