Ужас

„Ужас“ се беше наклонил с двайсет градуса към левия борд, носът му гледаше на североизток, а мачтите сочеха към северозапад; голяма част от десния му борд се намираше над леда. Изненадващо едната котва — лявата на носа — беше спусната и котвеното въже изчезваше под дебелия лед. Крозиър се изненада, защото предполагаше, че дълбочината тук ще е поне двайсет клафтера — ако не и повече, — а северното крайбрежие на всички острови беше прорязано от малки заливи. В най-краен случай — освен ако не бушува буря — един благоразумен капитан, търсещ безопасно място за убежище, би вкарал кораба в протока от източната страна на големия остров, би хвърлил котва между него — скалите щяха да го защитават от вятъра — и разположените на изток три по-малки острова, всеки от които не бе по-дълъг от две мили.

Но „Ужас“ беше тук, на около две мили и половина от северния край на големия остров, хвърлил котва в дълбоката вода и изложен на неизбежните бури, идващи откъм северозапад.

Една обиколка около кораба и поглед към наклонената му палуба от северозападната й страна разкриха загадката защо ловците на Путурак е трябвало да си пробиват дупка в издигнатата дясна страна на корпуса, за да проникнат във вътрешността: всички люкове на горната палуба бяха затворени и запечатани.

Крозиър се върна при отвора, изсечен от групичката в открития, наклонен борд. Беше решил, че ще успее да се промъкне оттам. Спомни си думите на Путурак, че младите ловци са използвали брадвите си от звездни фъшкии, за да пробият отвора, и се усмихна въпреки тягостните чувства, които го бяха изпълнили.

Истинските хора наричаха „звездни фъшкии“ падащите звезди, които намираха на леда, и метала, който извличаха от тях. Крозиър беше чувал Асияюк да говори за улуриак анокток — „звездни фъшкии, падащи от небето“.

Крозиър съжали, че няма в себе си нож или брадва от звездни фъшкии. Единственото оръжие, което носеше, беше обикновен работен нож с острие, направено от моржови бивници. На каматика имаше харпуни, но те не бяха негови — двамата с Безмълвната бяха оставили своите преди седмица в каяка си, — а той не желаеше да иска някой назаем, само за да влезе с него в кораба.

При шейната, на четирийсет фута по-назад, кимик — големите кучета със странни сини и жълти очи, които споделяха душите си със своите господари — лаеха, ръмжаха, виеха и се хвърляха едно срещу друго и срещу всеки, който се осмелеше да ги приближи. Мястото не им харесваше.

Крозиър каза с жестове на Безмълвната: Нека Асияюк ги попита дали някой иска да дойде с мен.

Тя бързо изпълни молбата му, използвайки само пръстите си, без вървичката. Но старият шаман винаги я разбираше по-бързо, отколкото успяваше да разбере тромавите жестове на Крозиър.

Никой от Истинските хора не пожела да влезе в дупката.

Ще се видим след няколко минути, каза Крозиър на Безмълвната, използвайки езика на жестовете.

Жената дори му се усмихна.

Не говори глупости — отвърна му по същия начин тя. — Аз и децата идваме с теб.

Той се провря през отвора и секунда по-късно Безмълвната го последва, носейки Гарван на ръце и Канеюк в специалната торба от мека кожа, която висеше на гърдите й. И двете деца спяха.

* * *

Вътре беше много тъмно.

Крозиър осъзна, че младите ловци на Путурак бяха пробили отвора в третата палуба. Беше им провървяло, защото ако бяха опитали малко по-надолу, щяха да се натъкнат на желязната обшивка на въглищните бункери и резервоарите за вода в трюма и никога нямаше да успеят да си проправят път навътре дори със своите брадви от звездни фъшкии.

На десет фута от отвора беше твърде тъмно за очите, затова Крозиър се придвижваше по памет, хванал Безмълвната за ръката. Те продължиха напред по наклонената палуба, след което завиха към кърмата.

Когато очите му привикнаха към тъмнината, проникващата през процепите в корпуса слаба светлина беше достатъчна, за да може Крозиър да види, че заключените с катинар врати на алкохолния склад и оръдейния склад бяха разбити. Той нямаше представа кой го е направил, но се съмняваше, че тук са поработили хората на Путурак. Преди да напуснат кораба, нарочно бяха залостили тези врати, и точно тук щяха да дойдат най-напред които и да било бели хора, върнали се на „Ужас“.

Бъчонките с ром — запасите им от ром бяха толкова големи, че им се наложи да оставят част от бъчонките тук, когато решиха да слязат на леда — бяха празни. Но буретата с барут оставаха непокътнати, както и кутиите със сачми, платнените торби с патрони, подредените покрай преградите два реда мускети — имаха толкова много, че не можеха да вземат всичките със себе си — и двестате щика, които висяха окачени по гредите.

Металът в тази стая щеше да направи хората на Асияюк най-богати в света на Истинските хора.

Останалите барут и сачми щяха да стигнат за дузина големи групи от Истински хора за двайсет години и щяха да ги превърнат в безспорни владетели на Арктика.