Ужас

Всяка дума в него — дори и най-обикновените съществителни — имаше десетки значения, а тънкостите на синтаксиса бяха далеч от способностите на един мъж на средна възраст, който е тръгнал по моретата още като момче и не е научил дори латински. Слава Богу, че никога нямаше да му се наложи да говори на този език на глас. От усилията да разбере изобилстващата с шумови звучи разговорна реч, започваше да го мъчи главоболие, подобно на онова, което бе изпитвал, когато Силна за пръв път започна да споделя сънищата си с него.

Например Голямата мечка. Най-обикновена бяла мечка. Хората на Ходещия Бог и останалите Истински хора, с които се беше срещал през последните две години, я наричаха нанук, което беше достатъчно просто, но той беше чувал различни варианти, които могат да бъдат записани — на английски, защото Истинските хора нямаха писмена реч, — като нанок, ненувак, нануралук, такоак, писугтук и аюалунак. А сега от Инупиюк, ловеца от юг (който, вече беше разбрал той, далеч не беше толкова глупав, както бе твърдял Асияюк), беше научил, че много южни племена на Истинските хора наричат Голямата мечка турнарсук.

За период от няколко мъчителни месеца — докато все още се лекуваше и се учеше отново да се храни и да преглъща — той нямаше нищо против да няма име. Когато групата на Асияюк започна да го нарича Талириктуг — „Силната ръка“ — след един инцидент по време на лов за бели мечки през първото лято, когато той сам изтегли от водата трупа на убитата мечка, след като това не успяха да направят трима ловци с впряг от кучета (изобщо не ставаше дума за свръхестествена сила, просто само той беше видял къде се е заплело въжето на харпуна), той не възрази срещу новото си име, макар да се чувстваше добре и без него. Асияюк му каза, че сега той носи душата памет на предишната „Силна ръка“, който бе умрял от ръката на каблуна.

Месеци по-рано, когато двамата с Безмълвната бяха пристигнали в селото, за да може жените да й помогнат при раждането на Гарван, той изобщо не се изненада да научи, че Истинските хора, говорещи езика инуктитут, наричат жена му Силна. Той виждаше, че тя въплъщава в себе си едновременно духа на Силя, богинята на въздуха, и Седна, богинята на морето. Своето тайно име на сиксам йеуа, повелителна на духовете, тя не искаше или не можеше да сподели с него чрез говорещата връвчица или в сънищата им.

Той знаеше своето собствено тайно име. В първата нощ на непоносими болки, след като Туунбак му отне езика и предишния живот, той чу тайното си име в съня си. Но нямаше да го каже на никого освен на Силна, която все още наричаше Безмълвната в мислите си, докато правеха любов или в общите им сънища.

* * *

Селото се наричаше Талойоак и представляваше скупчени палатки и малък брой снежни домове, в които живееха около шейсет души. Там имаше дори няколко покрити от снега, прилепени към скалите дървени къщички, на чиито покриви през лятото щеше да порасне трева.

Местните жители се наричаха оликаталик, което, предположи той, означаваше „хора с наметала“, макар кожите, които носеха на раменете си, да му приличаха повече на английските вълнени шалове, отколкото на истински наметала. Водачът на общността беше приблизително на възрастта на Талириктуг и бе доста внушителен, макар да не му беше останал нито един зъб, което го правеше да изглежда по-стар от годините си. Мъжът се наричаше Икпакуак, което, както обясни Асияюк, означаваше „Мръсния“, макар че, доколкото Талириктуг можеше да види и да подуши, Икпакуак не беше по-мръсен от останалите, даже беше по-чист от някои от тях.

Жената на Икпакуак — която бе значително по-млада от него — се наричаше Хигилак. Асияюк, подсмихвайки се, обясни, че това означава „Ледена къща“, но Хигилак изобщо не се държеше студено с гостите; тя и съпругът й посрещнаха топло групата на Талириктуг, нахраниха ги с гореща храна и им връчиха подаръци.

Той осъзна, че никога няма да разбере тези хора.

Икпакуак, Хигилак и останалите членове на семейството ги нагостиха с умингмак, печено месо от мускусен бик, което Талириктуг изяде с удоволствие, но Силна, Асияюк, Науйя и останалите от групата преглъщаха с усилие, тъй като бяха нетсилик, „тюленови хора“. След тържественото посрещане и трапезата той успя чрез езика на жестовете, изтълкуван от Асияюк, да насочи разговора към даровете на каблуна.

Икпакуак призна, че Хората с наметала наистина владеят такива съкровища, но преди да ги покаже на гостите си, той помоли Силна и Талириктуг да покажат на жителите на селото своите магически способности. Повечето оликаталик не бяха срещали нито един сиксам йеуа през живота си — макар преди няколко десетилетия Икпакуак да беше познавал бащата на Силна, Айя — и Икпакуак учтиво попита дали Силна и Талириктуг няма да полетят малко над селото и ако може да се превърнат в тюлени, а не в мечки, моля.