Ужас

Талириктуг и Силна с двете им деца предпочитаха да пътуват — също както четиримата ловци — в техния дълъг двоен каяк, но Асияюк беше твърде стар и твърде изпълнен с достойнство, за да гребе с веслата. Той седеше заедно с Науйя в средата на просторен, открит умиак, а двама млади ловци гребяха вместо него. Всички търпеливо чакаха умиака, когато нямаше достатъчно вятър за платната му, тъй като трийсетфутовата лодка возеше значителен запас от прясна храна и рядко им се налагаше да спират, за да ловуват или да ловят риба, освен ако сами не пожелаеха. По този начин успяха да вземат със себе си собствената им шейна каматик, за в случай че се наложеше да пътуват по суша. Инупиюк, ловецът от юг, също плаваше с умиака, както и шест кимик — кучета.

Макар Асияюк великодушно да беше предложил на Силна и децата да се возят в препълнения му умиак, тя му беше отвърнала с помощта на говорещата връвчица, че предпочита каяка. Талириктуг знаеше, че жена му никога няма да допусне някое от децата си — особено двумесечната Канеюк — в такава опасна близост до злобните кучета. Техният двегодишен син Туугак — „Гарван“ — не се страхуваше от кучетата, но в случая нямаше друг избор. Той седеше в каяка между Талириктуг и Силна. Бебето Канеюк (чието тайно сиксам йеуа име беше Арналук), лежеше в амутика — голяма качулка за пренасяне на бебета — на Силна.

Сутринта, в която потеглиха, беше студена, но ясна, и когато те се отблъснаха от каменистия бряг, останалите членове на племето на Хората на Ходещия Бог запяха прощалната си песен:

Ай йейяй йя на
Йе хе йе йе ий йян е йя кана
Яй йе ий йяй йана.

* * *

През втората нощ, преди да загребат и да заплават под платна по каналите сред ледовете, започващи от ангилак кикиктак, или „най-големия остров“ — който преди толкова много години Джеймс Рос беше нарекъл Земята на Крал Уилям, без да обръща внимание на факта, че когато местните жители му разказваха за него, не спираха да го наричат кикиктак, кикиктак, кикиктак — те спряха да лагеруват на по-малко от миля от лагера „Спасение“.

Талириктуг отиде там сам.

Той вече се беше връщал в лагера. Преди две лета, само седмица след като се роди Гарван, той и Силна бяха дошли тук. Не беше минала още и година, откакто мъжът, който Талириктуг беше някога, беше предаден, подмамен в засада и застрелян като куче, но вече почти по нищо не личеше, че неотдавна тук се е намирал лагер на повече от шейсет англичани. Всичките холандски палатки бяха изтръгнати и отнесени от вятъра, останали бяха само няколко замръзнали в чакъла парчета плат. Забелязваха се и каменни огнища и няколко подредени в кръг камъни, които бяха затискали палатките.

И кости.

Той беше намерил няколко дълги кости, части от изгризан гръбнак и само един череп — с липсваща долна челюст. Докато беше държал черепа в ръката си, се бе молил на Бог това да не е доктор Гудсър.

Беше събрал разпръснатите по брега и оглозгани от нанук кости и ги бе погребал заедно с черепа в един гроб, поставяйки сред камъните една намерена вилица, по обичая на Истинските хора и дори на Хората на Ходещия Бог, с които беше прекарал лятото — те изпращаха различни полезни инструменти и скъпи на сърцето на покойниците вещи в света на духовете заедно с мъртвите.

Докато поставяше вилицата върху камъните, той бе осъзнал, че инуит щяха да сметнат това за възмутително прахосничество на ценен метал.

След това се беше замислил каква молитва да прочете на гроба.

Молитвите на инуктитут, които бе чувал през последните три месеца, не бяха подходящи. Но в тромавите си опити да научи езика — макар че никога нямаше да може да произнесе и една сричка от него на глас — той се беше развличал през лятото с опити да преведе „Отче наш“ на инуктитут.

Онази вечер, застанал до надгробната пирамида, под която лежаха костите на другарите му, той се бе опитал да прочете мислено молитвата.

Налегаувит кайлауле. Пийорнаят пинатуале нунаме сорло килангме…

Отче наш, който си на небето, да се свети името Ти…

Преди две лета беше успял да направи само това, но и то бе достатъчно.

Сега, почти две години по-късно, връщайки се при жена си от лагера „Спасение“, който беше опустял още повече — вилицата беше изчезнала, надгробната пирамида беше разрушена и разграбена от Истинските хора от юг, дори костите бяха разпръснати така, че той не успя да ги открие, — Талириктуг неволно се усмихна при мисълта, че дори да му бяха дарени библейските седемдесет или осемдесет години, той пак нямаше да успее да овладее езика на Истинските хора.